Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Който най-вероятно се охранява от таласъми — измърмори Стърм. — На североизток има други проходи…

— Но това е от другата страна на езерото! — възкликна ужасено Флинт.

— Да… — Танис сдържа усмивката си — от другата страна на езерото е. Но тези проходи ни водят към Равнините, а аз не мисля, че някои искат да се връщат в тази посока. — Той погледна към Златна Луна и Ривъруайнд. — Западният път минава през възвишенията на Караула и Каньона на сенките и води към Хейвън. Тази посока ми се струва най-разумна. Стърм се намръщи.

— Ами ако Търсачите там са също толкова зли като тези в Солас?

— Тогава ще продължим към Куалинести.

— Куалинести? — начумери се Ривъруайнд. — Земята на елфите? Не! Там е забранено да влизат хора. Освен това пътят е скрит…

Спорът бе прекъснат от рязък съскащ звук. Всички се обърнаха към Райстлин.

— Има път. — Гласът му бе тих и пресеклив. Златните му очи проблясваха на сивата утринна светлина. — Пътеките на Черната гора. Те водят право в Куалинести.

— Черната гора ли? — повтори с тревога Карамон. — Танис, недей! С живите мога да се бия всеки ден, но не и с мъртвите!

— Какви мъртви? — въодушеви се Таселхоф. — Кажи ми, Карамон…

— Тас, млъкни най-после! — процеди Стърм. — Това е лудост!

Никой, който е влязъл в Черната гора, не е излязъл оттам. Да не би да искаш да свършим дните си там, магьоснико?

— Спрете! — извика рязко Танис.

Всички млъкнаха. Дори Стърм притихна. Рицарят погледна спокойното, одухотворено лице на полуелфа и издължените му очи, в които видя мъдростта на десетки пропътувани години. Неведнъж бе отказвал да признае пред себе си коя бе причината да приеме водачеството на Танис. В крайна сметка той не бе нищо повече от един незаконороден полуелф, нямаше благороден произход и не носеше доспехи и щит с горд девиз. Но Стърм го следваше, обичаше го и го уважаваше повече от което и да е човешко същество на света.

За соламнийския рицар животът бе низ от тъжни събития. Той дори не се опитваше да го разбере, посветен единствено на правилата, които му налагаше моралният кодекс на рицарите: „Est Sularus oth Mitas“ — „Моята чест е моят живот“. Този кодекс му повеляваше да пази честта си и бе по-завършен, по-подробен и по-взискателен от всичко, което Крин познаваше. Този кодекс, в продължение на седемстотин години бе давал отговори на всички въпроси, но Стърм тайно се опасяваше, че някой ден, може би когато започнеше последната битка, отговори нямаше да има. И знаеше, че ако този ден настъпи, приятелят му ще застане до него и ще удържи разпадащия се свят. Защото Стърм само спазваше кодекса, докато Танис живееше с него.

Гласът на полуелфа върна рицаря отново в настоящето:

— И напомням на всички, че този жезъл не е ничия „награда“. Той принадлежи на Златна Луна, ако изобщо принадлежи на някого. И никой от нас няма над него повече право, отколкото Теократът на Солас например. — Танис се обърна към Златна Луна: — Каква е вашата воля, милейди?

Тя погледна първо него, после Стърм и накрая се обърна към Ривъруайнд. Той й отвърна хладно:

— Знаеш какво мисля. Но ти си Дъщеря на Главатаря. — Изправи се и излезе навън, без да обръща внимание на умоляващия й поглед.

— Какво имаше предвид? — попита Танис.

— Да се отделим от вас и да отнесем жезъла в Хейвън — отвърна тихо Златна Луна. — Твърди, че с вас е по-опасно и е много по-добре да пътуваме сами.

— По-опасно ли! — избухна Флинт. — Та ние изобщо нямаше да сме тук и аз нямаше за малко да се удавя — пак!, — ако не беше… — Джуджето се задави от ярост.

— Достатъчно! — вдигна ръка Танис и се почеса по брадата. — С нас ще бъдете в по-голяма безопасност. Приемате ли помощта ни?

— Да — отвърна тя с гробовен глас, — или поне за част от пътя.

— Добре. Тас, ти знаеш как се излиза от долината на Солас, затова ще водиш. И не забравяй, не сме тръгнали на пикник!

— Да, Танис — отвърна почти сериозно кендерът, събра многобройните си торби и ги окачи на кръста и през раменете си. Когато мина покрай Златна Луна, направи бърз поклон, потупа я по ръката и излезе от пещерата. Останалите побързаха да съберат нещата си и да го последват.

— Пак ще вали — измърмори Флинт и вдигна поглед към кълбящите се облаци. — Що не си останах в Солас? — И пое по пътя с мърморене, докато нагласяваше брадвата на гърба си.

Танис, който изчакваше двамата варвари, поклати глава и се усмихна. Някои неща наистина никога не се променяха и джуджетата бяха едно от тях.