Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Карамон пренесе брат си от лодката и го положи внимателно върху пясъка, който застилаше пода па пещерата. Ривъруайнд опита да запали огън. Мокрите цепеници пушеха и пукаха, но скоро се разгоряха и димът започна да се вие към тавана и да излиза от една цепнатина. Варваринът прикри входа с храсти и клони, като едновременно затули светлината от огъня и спря дъждовните талази.

Танис си помисли, че той добре се вписва в обстановката и почти би могъл да мине за един от тях. Въздъхна и прехвърли вниманието си към Райстлин. Огнените отблясъци по бледото лице му припомниха как навремето той, Флинт и Карамон го бяха спасили от разярената тълпа, която възнамеряваше да го изгори на клада. Райстлин се беше опитал да разобличи някакъв селски свещеник-шарлатанин, който ограбваше селяните. Но вместо срещу свещеника, селяните се бяха обърнали срещу него. Както бе казал на Флинт тогава, хората искат да вярват в нещо.

Карамон се засуети около брат си и го зави с тежката си наметка. Тялото му се раздираше от спазми и от устата му течеше кръв. Погледът му беше трескав. Златна Луна коленичи до него с чаша вино в ръка.

— Можеш ли да го изпиеш! — попита внимателно. Райстлин поклати глава, опита се да каже нещо, но отново закашля и отмести ръката й.

— Дали… да не пробвам с моя жезъл? — обърна се Златна Луна към Танис.

— Не — отсече Райстлин и махна на Танис да се приближи, Но дори и съвсем близо до него, той едва чуваше думите му. Накъсаните изречения се редуваха с мъчително поемане на въз-дух и пристъпи на кашлица. — Жезълът няма да ме излекува. Не го хабете заради мен… Той е благословен артефакт… свещената му сила е ограничена. Моето тяло беше жертвата… която принесох на магията. Увреждането е неизлечимо. Нищо не може да ми помогне… — Гласът му замря и очите му се затвориха.

В пещерата внезапно нахлу вятър и огънят се разгоря. Танис вдигна глава и видя Стърм да отмества храстите, за да влезе пещерата, повлякъл Флинт, който едва се крепеше на краката си. Остави го до огъня. И двамата бяха вир-вода. Джуджето очевидно бе изчерпало напълно търпението на рицаря — Танис забеляза признаците на мрачна депресия, която понякога обземаше Стърм. Рицарят обичаше реда и дисциплината и изчезвало на съзвездията — тази намеса в естествения ход на нещата го беше разтърсил жестоко.

Таселхоф зави с одеяло раменете на Флинт, който тракаше със зъби толкова силно, че чак шлемът му се тресеше. От устните му от време на време се изтръгваше единствено: „Л-л-л-лодка…“. Тас му наля чаша вино и той то погълна на един дъх.

Стърм го изгледа презрително.

— Аз ще пазя първи — каза той и се отправи към изхода на пещерата.

Ривъруайнд се изправи.

— И аз ще дойда с теб.

Стърм застина на място и бавно се извърна към варварина, Танис видя изсечените му черти, които светлината на огъня подчертаваше още повече, както и дълбоките бръчки около стиснатите му устни. Макар да бе по-нисък от Ривъруайнд, благородството, което излъчваше, и стегнатата му военна стойка го правеха да изглежда почти колкото него.

— Аз съм соламнийски рицар. Моята дума е моята чест, а моята чест е моят живот. Там, в хана, дадох дума да защитавам теб и твоята дама. Като поставяш под въпрос думата ми, ти поставяш под въпрос честта ми и по този начин ме обиждаш. Не мога да позволя тази обида да тегне между нас.

— Стърм! — Танис се изправи на крака.

Рицарят вдигна ръка, без да сваля очи от варварина.

— Не се бъркай, приятелю. Е, с какво ще се бием? С мечове или с ножове? Вие, варварите, как се биете?

Стоическото изражение на Ривъруайнд не се промени. Той го изгледа продължително с тъмните си очи, след което заговори, като подбираше внимателно думите си:

— Не съм имал намерение да поставям под въпрос честта ти. Не познавам добре народите и техните обичаи и затова ти заявявам откровено — страх ме е. Страхът ме накара да изрека онова, което казах. Страх ме е още от момента, когато ми дадоха синия кристален жезъл. И най-вече ме е страх за Златна Луна. — Варваринът извърна глава към жената и пламъците се отразиха в очите му. — Ако с нея се случи нещо, ще умра. Как да се доверя… — Гласът му изневери. Стоическата маска се разпадна и разкри болка и изтощение. Коленете му се подкосиха и той залитна. Стърм го подхвана.

— Разбирам, че ти е трудно да ни се довериш — каза рицарят. — Уморен си и си болен. — Танис му помогна да го пренесат в дъното на пещерата. — Сега почивай. Аз ще стоя на пост. — Стърм отмести храстите и излезе на дъжда, без повече да проговори.