Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Чакайте! — Беше Флинт, който тичаше към осветения от луната бряг. — Чакайте! Идвам с вас!

— Спри, Карамон! Изчакай го! — извика Танис.

— Вижте! — Стърм се надигна и посочи към гората. Сред дърветата се бяха появили димящите факли на стражите.

— Флинт, таласъми! — изкрещя полуелфът. — Зад теб са! Тичай!

Джуджето се затича към брега с наведена глава, крепейки шлема си с ръка.

— Аз ще го прикривам — извика Танис, свали арбалета си и зареди една стрела. С елфското си зрение той бе единственият, който виждаше таласъмите зад факлите им. Карамон задържа здраво лодката и Танис се прицели в първия таласъм. Стрелата го прониза в гърдите и той се строполи по очи. Другите таласъми забавиха крачка и също посегнаха към арбалетите си. Танис зареди втора стрела, Флинт тъкмо беше стигнал брега.

— Чакайте ме! Идвам! — Джуджето си пое дълбоко въздух и цопна във водата като паве.

— Дръжте го! — изкрещя Стърм. — Тас, дай назад! Ето го, там. Мехурчетата…

Карамон трескаво заплува, като се опитваше да види къде бе потънало, джуджето. Тас направи опит да върне лодката назад, но тежестта й бе твърде голяма за него. Танис стреля отново, но пропусна и изруга. Посегна за трета стрела. Таласъмите вече се спускаха към брега.

— Хванах го! — изкрещя Карамон и издърпа за яката подгизналото и кашлящо джудже. — Престани — обърна се той към Флинт, който продължаваше да размахва ръце във всички посоки. Но джуджето беше изпаднало в тотална паника. Една таласъмска стрела се заби в ризницата на Карамон и остана да стърчи като някакво странно перо.

— Е, това вече преля чашата! — Воинът изръмжа и с един замах на мускулестите си ръце прехвърли джуджето зад борда на лодката, но тя се отдалечи от него. Флинт се вкопчи в скамейката, а краката му останаха да висят отвън. Стърм го хвана за колана и го издърпа вътре, но от движението му лодката се разклати силно. Танис залитна и пусна арбалета, за да не падне във водата. Точно до ръката му се заби стрела.

— Греби към Карамон, Тас! — изкрещя той.

— Не мога! — викна кендерът, който безуспешно се бореше с лодката. Тя отново се заклати и Стърм едва не се озова във водата.

Рицарят вдигна кендера от мястото му, взе греблата и с лекота доплава до Карамон. Танис му помогна да се качи и извика на Стърм:

— Давай!

Рицарят натисна греблата с всичка сила. Лодката бързо се, отдалечи от брега, следвана от гневните крясъци на таласъмите и техните стрели. Подгизналият Карамон се отпусна до Танис.

— Тази нощ таласъмите ще се поупражняват в стрелба — измърмори той и извади стрелата от ризницата си. — Виждаме се идеално.

Танис шареше с ръце и се опитваше да намери арбалета си, когато видя, че Райстлин се надига.

— Наведи се! — извика Карамон и посегна да дръпне брат си, но магьосникът не се подчини и бръкна в една торба на пояса си и след миг шепата му бе пълна с нещо. Една стрела се заби в седалката до него, но Райстлин не й обърна никакво внимание. Танис понечи да го дръпне надолу, но разбра, че изрича някакво заклинание. Ако го обезпокоеше в този момент, последиците щяха да са непредвидими — можеше или да забрави заклинанието, или, още по-лошо — да го обърка. Танис стисна зъби и го загледа безпомощно. Райстлин вдигна крехката си ръка и разтвори пръсти, през които това, което беше извадил, се изсипа на дъното на лодката. Пясък.

— Аст тасарак сииуралан кринави — изрече магьосникът, докато с дясната си ръка бавно описа полукръг в посока на брега.

Танис се обърна и погледна. Един по един таласъмите от предните редици изпуснаха арбалетите си и се свлякоха на земята. Онези, които бяха по-назад, изръмжаха злобно и се втурнаха напред, но през това време мощните загребвания на Стърм вече бяха отвели лодката извън обсега на стрелите им.

— Браво, братле! — поздрави го сърдечно Карамон. Райстлин премигна и явно се завърна на този свят, след което залитна напред. Карамон го подхвана и внимателно го сложи да седне на мястото си. Брат му си пое дълбоко дъх, но отново се разкашля.

— Добре съм — прошепна той и се дръпна от Карамон.

— Какво им направи? — попита Танис, който събираше вражеските стрели и ги изхвърляше зад борда. Таласъмите имаха навика от време на време да мажат върховете им с отрова.

— Приспах ги — процеди през зъби треперещият от студ Райстлин. — А сега е мой ред да поспя. — Той се подпря на борда и задряма.

Танис го погледна. Райст наистина се бе сдобил с умения и могъщество, но той му нямаше никакво доверие.