Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Групата излезе един по един и тръгна след Тас, който отново водеше. Танис за момент остана сам в разхвърляната стая, загледан в телата на таласъмите. Беше се надявал завръщането му след толкова години самотно странстване да бъде спокойно. Замисли се за уютнатата си съща и за всички неща, които бе възнамерявал да направи заедно с Китиара, за дългите зимни нощи и историите край огнището в хана, последвани от тихи разговори у дома, върху кожените завивки, и спане до късно в снежните утрини.

Танис ритна ядосано тлеещите въглени и ги разпиля. Китиара не се беше върнала. Таласъмите бяха превзели тихото градче. А той бягаше в нощта от шайка фанатици и вероятността някога да се завърне бе твърде малка.

Елфите не усещат времето. Те живеят стотици години. За тях смяната на сезоните не е нищо повече от едно преваляване или затопляне. Но Танис беше наполовина човек. Усещаше настъпването на промените и тревожното затишие пред буря, което усещаха и хората.

Той въздъхна, поклати глава и излезе през разбитата врата, като я остави да се полюшва на една панта.

Танис се прехвърли през парапета и се спусна на земята, стъпвайки по клоните. Останалите го чакаха скупчени в сенките, които ги прикриваха от светлината на уличните лампи От север духаше хладен вятър. Танис погледна назад и видя други светлини — фенерите на стражите. Спусна качулката над лицето си и забърза напред.

— Вятърът се обърна. Утре ще вали. — Той огледа групичката на мъждукащата светлина на разлюлените от вятъра лампи. На лицето на Златна Луна бе изписана умора. Ривъруайнд си беше наложил стоическо изражение, но раменете му бяха прегърбени. Райстлин се подпираше на едно дърво и дишаше учестено, треперейки. Танис обгърна раменете му, за да го предпази от вятъра.

— Трябва да намерим подслон — каза полуелфът. — Някъде, където да си починем.

— Танис — кендерът подръпна наметалото му, — можем да пътуваме с лодка. Езерото Кристалмир е наблизо. От другата страна има пещери и така ще си спестим пътя утре.

— Прекрасна идея, Тас, но нямаме лодка.

— Това да ти е проблемът.

На слабата светлина дребното лице и заострените уши му придаваха особено дяволит вид. Танис осъзна, че това страхотно го забавлява. Изпита желание да го разтърси и да му изнесе дълбокомислена лекция за огромната опасност, в която се намират. Но знаеше, че е безсмислено — страхът бе напълно непознато чувство за кендерите.

— Идеята с лодката е добра — каза след кратък размисъл. — Води ни. — И добави: — Не казвай на Флинт. Аз ще му съобщя.

— Добре! — Тас се засмя и се върна при останалите. — След мен — повика ги тихо и отново пое по пътя.

Останалите тръгнаха след него, само Флинт си мърмореше нещо под нос. Ривъруайнд огледа набързо групата и също я последва.

— Тоя май ни няма доверие — отбеляза Карамон.

— А ти как би постъпил на негово място? — попита Танис и вгледа огромния мъж. Драконовият шлем проблясваше от светлината на премигващите лампи, а при всяко подухване вятърът откриваше бронята му. Върху набитото му бедро се поклащаше дълъг меч, на рамото му висяха арбалет и колчан със стрели, а от пояса му стърчеше кама. По щита му се виждаха множество вдлъбнатини и белези от битки. Великанът бе под-готвен за всякакви случаи.

След това се загледа в Стърм, който гордо носеше доспехите на рицарството, отмряло преди повече от триста години, Стърм беше само с четири години по-възрастен от Карамон, но аскетичният живот, неволите на бедността и мъката по баща му го бяха състарили. На двайсет и девет той изглеждаше като четирийсетгодишен.

Танис си помисли, че и той също не би имал доверие на такива хора.

— Какъв е планът? — попита Стърм. — Ще избягаме с лодка.

— Охо! — изхили се Карамон. — А казахте ли на Флинт? — Не. Аз ще му съобщя.

— Откъде ще вземем лодка? — попита с подозрение Стърм.

— Смятам, че заради душевния ти покой е по-добре да не знаеш.

Рицарят се намръщи. Погледът му проследи кендера, който беше избързал и се промъкваше от една сянка към друга.

— Това не ми харесва, Танис. Станахме убийци, а сега сме на път да станем и крадци.

— Аз не се смятам за убиец — изсумтя Карамон. — Таласъмите не се броят.

Танис забеляза продължителния поглед, който рицарят отправи към Карамон, и побърза да предотврати свадата.

— На мен също не ми харесва, Стърм, но е необходимо. Виж варварите — крепи ги само гордостта им. Погледни и Райстлин… — Очите им се преместиха към магьосника, който се подпираше уморено на жезъла си и крачеше по нападалата шума, като гледаше да остава в сенките. От хилавите му гърди от време на време се изтръгваше суха кашлица. Лицето на Карамон помръкна.