Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Карамон обърна телата и под тях откри ранения.

— Човек — докладва той. — Целият е в кръв. Май е в безсъзнание.

Останалите се скупчиха около него. Златна Луна понечи да коленичи, но Карамон я спря.

— Недей. Няма смисъл да го лекуваш, ако после се наложи да го убиваме. Не забравяй, че в Солас някои хора са на страната на Господаря на драконите.

Човекът носеше ризница от стомана с добро качество, но много занемарена. Дрехите му също бяха скъпи, но толкова износени, че на места дори прозираха. Изглеждаше малко над трийсет години. Косата му беше гъста и черна а лицето — съвсем обикновено, макар че брадичката определено беше решителна. Непознатият отвори очи и изгледа спътниците с разфокусиран поглед.

— Слава на боговете на Търсачите! — изрече дрезгаво — Приятелите ми! Мъртви ли са?

— Тревожи се първо за себе си — отвърна рязко Стърм — Какви бяха приятелите ти, хора или таласъми?

— Хора, които се биха с драконовите същества. — Мъжът се сепна и отвори широко очи. — Гилтанас?

— Ебен! — изненада се елфът. — Как оцеля при битката в долината?

— Като стана на въпрос, ти как оцеля? — Мъжът на име Ебен се помъчи да се изправи. Карамон му подаде ръка, но той изведнъж посочи нещо зад него.

— Внимавай! Драк…

Воинът го пусна се извърна. Ебен се стовари на земята и изпъшка.

В края на поляната стояха дванайсет драконяни с извадени мечове.

— Всички чужденци трябва да бъдат отведени при Господаря на драконите за разпит — извика един от тях. — Призоваваме ви да тръгнете доброволно.

— Никой не знае за тази пътека, нали? — прошепна Стърм на Танис и хвърли многозначителен поглед към Гилтанас. — Поне според елфа.

— Не приемаме заповеди от Верминаард! — извика Танис.

— Ще приемете, и то много скоро! — Драконянинът махна с ръка и съществата се хвърлиха в атака.

Физбан, застанал до едно дърво, извади нещо от торбата си и промълви няколко думи.

— Не! Само не Огненото кълбо! — извика Райстлин и сграбчи ръката му. — Ще избиеш всички ни!

— О, така ли? Ами да, май си прав. — Магьосникът въздъхна разочаровано, но след миг лицето му просветна, — Чакай, измислих нещо друго.

— О, не! Стой там и не се показвай! Отивам при брат си.

— Какво ли беше онова заклинание с паяжината? — измърмори старецът, като се направи, че не го е чул.

Тика беше извадила меча си и трепереше от страх и ентусиазъм. Един драконянин връхлетя отгоре й и тя го посрещна с мощен замах. Мечът го подмина с цял метър, но в замяна на това изсвистя само на милиметри от главата на Карамон. Той я избута зад гърба си и го повали, след което стъпи на врата му и го прекърши.

— Стой зад мен — каза й той и погледна меча й, който тя продължаваше да размахва във всички посоки. — Не, по-добре иди под дървото при стареца и Златна Луна. Бъди добро момиче.

— Няма! Сега ще ти покажа! — измърмори обидено тя, но мечът се изплъзна от потните й длани.

Върху Карамон се нахвърлиха още двама драконяни, но брат му вече беше заел позиция до него. Комбинацията от стомана и магия бе убийствена за враговете им. Тика разбра, че само им пречи, а освен това се боеше от гнева на Райстлин повече, отколкото от драконяните. Вдигна меча си и се огледа да види дали може да помогне на някой друг. Стърм и Танис се биеха рамо до рамо. Гилтанас и Флинт представляваха невероятна двойка, а Таселхоф беше забил хупака си в земята и хвърляше смъртоносни каменни снаряди по цялото бойно поле. Златна Луна стоеше под дървото и Ривъруайнд я пазеше, Физбан беше извадил книгата си със заклинания и прелистваше страниците й.

— Паяжина… паяжина… как ставаше?

— Ааарргх! — Писъкът, който прозвуча зад гърба на Тика, замалко не я накара да си глътне езика. Тя се извърна стреснато, изпусна меча си и видя, че във въздуха, право към нея, се носи драконянин. Момичето хвана щита си с две ръце и халоса с всичка сила противната физиономия на влечугото. Щитът едва не изхвръкна от ръцете й при удара, но съществото падна в безсъзнание. Тя вдигна меча от земята, сбърчи отвратено нос и прободе врата му. Тялото моментално се вкамени и плени оръжието й. Тика се опита да го измъкне, но мечът не помръдваше.

— Тика, вляво! — изкрещя Таселхоф.

Тика се обърна и видя друг драконянин. Той замахна, но тя отби меча му с щита. След това страхът й вдъхна нечувана сила и заудря съществото отново и отново, с единствената мисъл, че трябва да го убие. В един момент усети, че някой докосва ръката й. Извърна се, готова да размаха отново окървавения си щит, но видя Карамон.