Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Аз ще ти помогна! — побърза да предложи услугите си Карамон.

— И аз ще се справя — охлади ентусиазма му Златна Луна и поведе Тика към горичката.

— Тя пък какво разбира от доспехи? — измърмори воинът. Ривъруайнд се усмихна и чертите му омекнаха.

— Не забравяй, тя е Дъщерята на Главатаря. Когато баща й отсъстваше, нейно задължение бе да предвожда племето в бой. Тя знае много за доспехите, войнико, и още повече за сърцето, което бие под тях.

Карамон се изчерви, вдигна нервно една от торбите с припаси и надникна вътре.

— Каква е тази гадост?

— Куит-па — отвърна Гилтанас. — Казано на общия език — железен порцион. Издържа седмици наред.

— Прилича на сушени плодове! — смутолеви с погнуса воинът.

— Точно това е — ухили се Танис. Карамон изстена.

Зората тъкмо обагряше в бледорозово краищата на буреносните облаци, когато Гилтанас изведе групата от Куалинести. Танис нито веднъж не се обърна назад. Беше му мъчно, че последното му идване тук не е по друг, по-щастлив повод. Сутринта не беше видял Лорана и макар тайно да изпита облекчение, че се е разминал със сълзливото сбогуване, все пак се зачуди защо не дойде да го изпрати.

Пътеката пое на юг и започна да се спуска бавно, но неотклонно. Карамон вървеше редом с Тика, очарован от бронята й, въпреки че не й беше по мярка, и й показваше как да си служи с меча. Но много се разсейваше. Златна Луна беше подкъсила червената й сервитьорска пола, за да не й пречи, като ходи, и от доспехите стърчаха пухчета, с които беше поръбено бельото й. Краката й бяха напълно открити и точно такива, каквито си ги представяше Карамон — -закръглени и добре оформени. Може би затова му беше трудно да се съсредоточи в уроците. Погълнат от красотата на ученичката си, дори не забеляза, че брат му е изчезнал.

— Къде е младият магьосник? — попита рязко Гилтанас.

— Не знам. Може да му се е случило нещо — разтревожи се Карамон и се наруга, че се е заплеснал толкова дълго по Тика. Извади меча си и понечи да се втурне назад по пътеката, но елфът го спря.

— Я стига! Какво би могло да му се случи? На километри оттук няма никакви врагове. Сигурно е отишъл някъде. Нарочно.

— Какво искаш да кажеш? — почервеня воинът.

— Може да е отишъл да…

— …да намеря онова, което ми е нужно за заклинанията — прекъсна го Райстлин, излизайки от храсталака, — и да си набера билки за кашлицата.

— Райст! — Карамон едва не го разцелува от облекчение. — Не се отклонявай повече. Опасно е.

— Съставките за заклинанията ми са тайна — подразни се магьосникът, отблъсна брат си и побърза да отиде при Физбан, подпирайки се на магическия жезъл.

Гилтанас изгледа остро Танис, но той само сви рамене и поклати глава. Пътеката ставаше все по-стръмна и по-стръмна. Трепетликите отстъпиха мястото си на ели и борове. Край тях се появи поток, който скоро се превърна в буйна планинска река. Когато спряха, за да обядват, Физбан отиде при Танис и клекна до него.

— Следват ни — каза му той шепнешком, но така, че да го чуят всички.

— Какво? — извърна се рязко Танис и го изгледа недоверчиво.

— Наистина — кимна сериозно магьосникът. — Видях го. Провира се между дърветата като змия.

Стърм съзря тревогата в погледа на Танис и се приближи.

— Какво става?

— Старецът твърди, че някой ни следи.

— Пфу! — Гилтанас захвърли отвратен последната хапка от своя Куит-па и се изправи. — Глупости! Хайде да тръгваме. До Сла-Мори има още много път, а трябва да сме там преди залез-слънце.

— Аз ще вървя последен — прошепна Стърм на Танис. Пътят през иглолистната гора продължи часове. Слънцето започна да се спуска и сенките се издължиха. Изведнъж пред тях се появи поляна.

— Шшт! — Танис спря разтревожен.

Карамон веднага извади меча си и махна със свободната си ръка на Стърм и Райстлин.

— Какво става? — изписка Таселхоф. — Аз не виждам нищо!

Танис го изгледа ядосано и кендерът сам запуши устата си с ръка, за да му спести труда.

На поляната се виждаха следи от скорошна кървава битка. Навсякъде лежаха тела на хора и таласъми, застинали в най-ужасни предсмъртни пози. Спътниците се огледаха тревожно и се опитаха да доловят някакъв шум, но чуваха само ромона на реката.

— В продължение на километри нямало никакви врагове! — Стърм изгледа Гилтанас и понечи да излезе на поляната.

— Чакай! — спря го Танис. — Стори ми се, че нещо помръдна!

— Може някой да е още жив — предположи рицарят и тръгна напред.

Останалите го последваха предпазливо. Изпод две таласъмски тела се дочу приглушено стенание. Те се насочиха натам с мечове в ръце.