Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Дано не ни е познал — прошепна той. — Когато ни спряха, за да питат за жезъла, беше почти тъмно.

Тоде наистина не ги позна. През изминалата седмица се бяха случили много неща и главата му бъкаше от далеч по-важни задачи. Очите му се впериха в рицарския герб под наметката на Стърм.

— Поредният беглец от Соламния — отбеляза той.

— Да — излъга бързо Танис, Не вярваше Тоде да е разбрал за унищожението на Ксак Тсарот. Още повече се съмняваше, че знае нещо за Дисковете на Мишакал. Но Господарят Верминаард сигурно бе научил, а много скоро щеше да разбере за смъртта на дракона. Възможно бе дори джуджетата-земерови да му кажат. Никой не трябваше да предположи, че са дошли от изток. — Пътувахме много дни от север дотук. Нямахме намерение да причиняваме неприятности. Тези драконяни започнаха първи…

— Да, да — изрече нетърпеливо Тоде, — това съм го чувал и преди. — Свинските му очички изведнъж се присвиха. — Ей, ти! — изкрещя той и посочи Райстлин. — Какво правиш там отзад? Хванете го, момчета!

Фюмастърът отстъпи нервно към вратата и изгледа враждебно магьосника. Неколцина таласъми се спуснаха към младия мъж, събаряйки по пътя си маси и столове. Карамон изръмжа приглушено, но Танис му направи знак да запази спокойствие.

— Стани! — извика един таласъм и насочи копието си към Райстлин.

Магьосникът се изправи бавно и внимателно събра торбите си. Когато посегна за жезъла си, онзи го сграбчи за рамото.

— Не ме докосвай! — изсъска Райстлин и се дръпна. — Аз съм магьосник!

Таласъмът се поколеба и погледна началника си.

— Хванете го! — изрева Тоде, но за всеки случай се скри зад един огромен таласъм. — Отведете го с останалите! Ако всеки с червена роба беше магьосник, земята щеше да е населена само със зайци! Ако не иска да дойде доброволно, смажете го!

— Аз така и така ще го размажа — изкряска таласъмът и насочи острието на пиката си към гърлото на Райстлин.

Танис хвана Карамон и прошепна:

— Брат ти може сам да се погрижи за себе си.

Райстлин вдигна ръце с разперени пръсти, сякаш се предаваше. Внезапно изговори: „Калип, каран, тобанис-кар!“ , и насочи пръсти към таласъма. От тях излетяха стрели с ослепително бяла светлина и се забиха в гърдите на съществото. То падна и се загърчи на пода.

Помещението се изпълни с миризма на изгоряла плът и коса, а останалите таласъми изръмжаха, готови да скочат върху Райстлин.

— Не го убивайте, тъпаци! — извика Тоде, все още криейки се зад огромния таласъм. — Чувал съм, че Господарят Верминаард плаща луди пари за магьосници, но не дава и пукната пара за кендери. Само за езиците им! Направи го още веднъж и той ще умре!

— Защо реши, че този кендер ме интересува? — процеди през зъби Райстлин.

В помещението се възцари пълна тишина. Танис се обля в студена пот. Райстлин определено знаеше как да се погрижи за себе си, дяволите го взели!

Фюмастърът също не очакваше такъв отговор и затова не можа да реши какво да стори. Той изгледа Райстлин едва ли не умоляващо.

— Ще дойда доброволно — прошепна магьосникът с пламнали златни очи. — Само не ме докосвайте.

— Не, няма, разбира се — измърмори Тоде. Таласъмите погледнаха неохотно началника си, но отстъпиха, за да мине Райстлин.

— Вземете оръжията и торбите им — нареди Фюмастърът. Танис реши, че не си струва да го предизвиква, и постави лъка и торбата си на пода. Всички последваха примера му, с изключение на Стърм, който стоеше, скръстил ръце пред гърдите си.

— Моля ви, нека да задържа торбата си — каза Златна Луна.

— Не съм въоръжена и не ви заплашвам с нищо. Кълна се!

Настъпи тягостно мълчание. Тогава се намеси Райстлин. Беше оставил жезъла си, торбите с магически съставки и скъпоценната торба с книгите. Не се тревожеше за тях — бяха омагьосани със защитно заклинание. Всеки, който направеше опит да ги прочете, щеше да полудее. Магическият жезъл също щеше да се погрижи за себе си. Той протегна ръце към Златна Луна и изрече тихо:

— Дай им торбата, иначе ще ни убият.

— Послушай го, скъпа — побърза да се провикне Тоде. — Той е разумен мъж.

— Той е предател! — изкрещя тя и стисна торбата.

— Дай им я — повтори Райстлин и я погледна така, сякаш искаше да я хипнотизира.

Златна Луна почувства, че губи волята си.

— Не! Това е единствената ни надежда…

— Всичко е наред — прошепна магьосникът и се вгледа настойчиво в сините й очи. — Помниш ли какво стана, когато докоснах жезъла ти?

— Да. Той те зашемети…