Алекс Кош - Огненият легион

И на трето място, моят проблем с внезапната загуба на способностите. Изцяло и безусловно. Велес дни и нощи се рови в библиотеката, опитвайки се да намери някакво решение, но изводът беше един — черепът беше взел своето и нямаше да го върне. От този факт настроението ми изобщо не се подобряваше, особено в светлината на предстоящото заминаване към форт Скол. Много скорошно заминаване…

— Още колко време остана? — попита Чез, протягайки се сладко в креслото.

— Сякаш не знаеш — изсумтя Алиса. — Два часа.

Вампирката се беше разположила удобно на подлакътника на съседното кресло и бавно отпиваше као. Ние с Чез, Алиса и Велхеор почивахме в очакване на братя Викерс, наслаждавайки се на последните мигове свобода и живителни глътки гореща напитка. Едва ли във форта щяха да ни глезят с елитни напитки…

— След два часа вече ще бъдем дребна частица от най-сложното сплитане на магията на кръвта, наречено „война“ — издекламира Велхеор.

Говорейки за нашата петорка, наум добавях и шести участник в предстоящото пътуване — Велхеор. Друго можеше и да пропусне, но война просто нямаше как.

— Не искам да бъда дребна частица — намръщи се Чез.

— Колкото по-дребна частица си от войната, толкова по-добре за теб — уверих приятеля си. — Лично аз бих предпочел изобщо да нямам отношение към нея.

Чез се засмя:

— И това ми го казва повелителят на мъртъвците, разрушил замъка на бойния клан.

— Ох, не ми го напомняй — намръщих се аз. — А и замъкът си беше цял, когато си тръгнахме, не преувеличавай.

Алиса успокоително ме погали по рамото.

— Може пък Велес да намери начин да се отървеш от черепа?

Неволно посегнах към висящия на колана ми артефакт, но веднага отдръпнах ръката си. В последно време имах много трудности с това чудо. Търсенето на информация във Великата библиотека не даде никакъв резултат и се наложи ние да правим собствени опити — опитахме се да унищожим артефакта, за да прекъснем връзката, която ме свързваше с него, или да я прехвърлим на някой друг. Но всичко беше напразно — артефактът се оказа костелив орех, както буквално, така и в преносен смисъл.

— Като стана дума за черепа… — Алиса някак подозрително силно стисна рамото ми. — Ти каза, че черепът отнема най-ценното на един човек в замяна на възможността да ползва силата му, нали?

— Това не го казах аз, а Велес — уточних спокойно. — Черепът на некроманта Не-знам-си-кой незнайно как се е появил при нас от друг свят. В него са концентрирани всички знания и умения на стария некромант. И да, в замяна на тази чудовищна сила артефактът отнема най-ценното. В моя случай това се оказа способността ми към Занаята.

Алиса внимателно ме погледна в очите и тихо попита:

— Значи за теб това е най-ценното?

Чез изразително прекара пръст през гърлото си, намеквайки ми за предстоящите проблеми.

— Е, така е решил артефактът — отговорих неуверено.

— А аз защо си мислех — мно-ого бавно започна вампирката, — че за теб най-ценното съм аз.

„Кхъ, ето какво е имала предвид! — загрях със закъснение. — Ох, тази женска логика…“

— Разбира се, за мен ти си най-ценното нещо на света — казах бързо. — Кой го знае какви съображения си има този артефакт…

— Да бе, измисляй си сега — нацупи се Алиса.

— Ох, Алиса. Искаш да кажеш, че ако артефактът беше взел от мен любовта ми към теб, тогава всичко щеше да е наред? Щеше ли да си доволна?

— Не, но…

— Алиса! — неочаквано рязко извика Велхеор. — Стига си пилила мозъка на момчето!

Вампирката веднага замълча, по-скоро от изненада, отколкото от угризения на съвестта. И аз самият не знаех какво да кажа, поразен от застъпничеството на Велхеор. Впрочем, той бързо се поправи…

— Повярвай ми, Зак мисли само за теб, дори на бившата ми съпруга устоя.

— Какво значи „устоя“? — опасно се намръщи Алиса. — Имаше ли някакви попълзновения от нейна страна?

Когато разказвах на приятелите си за приключенията в земята на вампирите, някак си не споменах за прекомерния интерес на госпожа Итания към моята скромна персона. Затова пък Велхеор не пропусна да го каже на Алиса, при това избра най-подходящото време. Оставаше само да кажа на вампирката за неочакваната нощна целувка, и във форт Скол щяха да ме доставят на части.

— Е, прояви някакъв интерес към мен — признах неохотно.

— И защо разбирам за това чак сега? — бавно произнесе вампирката.

Усетих приближаването на бурята, но тази магия за „време“ още не бях я изучил, така че ми оставаше само да се хвана по-здраво и да опитам да издържа изблика на първичната стихия.