Алекс Кош - Огненият легион

— Отдавна бях забравил — направих последен опит.

— Ах, ти! — изкриви се в презрителна гримаса Алиса. — Забавляваш се и още на следващия ден нищо не помниш? Колко мило.

Изглежда благодарение на Велхеор нашето дългоочаквано помирение отиде на дракона под опашката.

— Нищо не се случи! — проплаках чистосърдечно.

Чез демонстративно завъртя пръст в слепоочието си, облегна се назад в креслото и с ехидна усмивка започна да се наслаждава на кавгата ни.

— Но сигурно ти се е искало — веднага се вкопчи в думите ми вампирката.

„Да бе, направо ме е обсебила“ — помислих саркастично, но не посмях да го кажа на глас. Всъщност предпочетох да се върна в първоначално избраната стратегия на глуха и мълчалива отбрана.

— За какво изобщо ти е дотрябвала тая дърта вещица? С какво съм по-лоша от нея?!

— Ей! — реагира Велхеор. — По-внимателно с определенията, за тази „дърта вещица“ съм се женил четиридесет и седем пъти.

— Колко?! — едновременно подскочиха Чез и Алиса.

Не чак толкова отдавна и аз самият бях шашнат от удивителните брачни игри на висшите вампири.

— Алиса, ако ще правиш подобни сцени, и твоят личен живот също ще се насочи в посока на количеството, а не на качеството — наставнически каза Велхеор. — Ето ти моя отговор: ако Зак имаше нещо с бившата ми жена, сега щеше ли да седи тук жив и здрав?

Погледнах изненадано към вампира:

— В какъв смисъл?

Той ме дари с фирмената си усмивка.

— Сам се сети.

Никога не можех да определя кога Велхеор се шегува и кога говори напълно сериозно. И имах подозрението, че е по-добре да не научавам.

Алиса ме хвана за ухото и ме обърна към себе си.

— Ти нали нищо не си имал… с тази?…

— Нищо, кълна се — отговорих искрено.

— Погледни ме — вече без злоба продължи Алиса, пускайки ухото ми. — Ако разбера за нещо подобно…

— Нещо като срещата с офицер Девлин? — попитах невинно.

— Аз вече ти обясних…

— Така й се пада! — доволно възкликна Чез. — Алиса, ти, разбира се, си страхотно момиче, но понякога се държиш напълно неадекватно. Който е съгласен с мен — да вдигне ръка.

Ние с Велхеор почти едновременно вдигнахме ръце. Миг по-късно вдигнах и втората си ръка, за по-голямо мнозинство.

— Ама че сте — изсумтя Алиса. — Всичко обръщате на шега…

— По-добре да го обръщаме на шега, отколкото на скандал — наставнически каза Велхеор.

Критичният момент отмина и ние отново се върнахме към обсъждане на бъдещите планове. Всичко се свеждаше до факта, че ни предстоеше да се върнем към изучаването на Занаята и тънкостите на войната. Имахме съвсем смътна представа как точно изглеждат мащабни бойни действия с използване на бойни заклинания, но подозирахме, че за това ще се изисква прецизно съгласуване на действията. Не в рамките на петорката, както тренирахме досега, а между десетки и дори стотици групи като нашата. И точно тук започваше интересното, защото по време на практиката нашата петорка неочаквано се превърна в двойка. Към настоящия момент само Чез и Алиса можеха пълноценно да ползват Занаята. Невил „прегоря“, на мен черепът ми взе способностите, а Наив вече почти се беше превърнал в нисш вампир и бъркаше на всяко заклинание. Така че, честно казано, не разбирах особено с какво можем да бъдем полезни на бойното поле. Но заповедта си беше заповед, а и освен това в Академията никой не знаеше за моите и на Наив проблеми. Във форт Скол ще се изненадат, когато се появим в този състав, че и с Велхеор в добавка.

— На теб така или иначе ще ти се наложи да разкажеш на някого за този артефакт — сякаш четеше мислите ми Алиса. — Как иначе можем да обясним внезапната ти загуба на способности?

— Прегорял съм — свих рамене.

— Разбира се, може и да излъжем — съгласи се вампирката, — но може би все пак трябва да кажеш истината на някой? Майсторите много по-добре от нас са запознати с артефактите и кой знае, възможно е да успеят да ти помогнат.

— Съгласен съм — присъедини се Чез. — Само че как да определим на кого можем да се доверим и на кого не можем? Преди бих предложил да кажем всичко на чичо ти, но сега… не знам.

— Какво всички сте се нахвърлили върху Ромиус? — насмешливо попита Велхеор. — Та той е добродушен и отстъпчив, а такива не стават престъпници.

„Да, желязна логика извади нашия престарял вампир“ — не без сарказъм си помислих аз.

— Нали ти казах какво е видял и чул Кейтен…

— Младежът сигурно грешно е разбрал — сви рамене вампирът. — А може и самият той да е заговорник. Млад, амбициозен — такива често се включват в съмнителни мероприятия — той ме погледна многозначително. — Точно на вас ли да го казвам?