Алекс Кош - Огненият легион

Аз засрамено замълчах. Все пак идеята ми с Ордена наистина изглеждаше много съмнително, особено като се има предвид явното негативно отношение на Империята и Академията към нисшите вампири. На практика новата политика на нашия Дом стана предизвикателство за обществото.

— Тоест ти смяташ, че на чичо ми може да се вярва?

— Смятам, че първо трябва да си поговориш с него.

Подозрителното добродушие на Велхеор смути не само мен.

— А ако той все пак е заговорник? — обади се Чез.

— Тогава Зак трябва да го убие — сви рамене вампирът.

— Защо пък аз?

— Това е семейна работа — основателно отвърна вампирът.

„Какво пък, може и да е прав — бях принуден да призная аз. — Разбира се, не за убийството. Но с чичо наистина трябва да поговорим, току-виж Кейтен наистина е сгрешил.“

Скоро към нас се присъединиха Невил и Наив. Двамата братя буквално грееха от щастие, въпреки загубените способности. Невил най-накрая намери общ език с друидката, а Наив толкова беше влюбен в спасеното от нас момиче, че приемаше преобръщането в нисш вампир като логично продължение на връзката. Дори загубата на способностите към Занаята не го притесняваше особено, всъщност Наив изобщо не обръщаше внимание на това.

— Как върви? — полюбопитства Невил.

— Супер — ухили се Чез. — Тъкмо гледахме поредната театрална постановка „Зак и Алиса: трудностите на семейния живот“. А иначе нищо ново.

— И какво постоянно се карате? — с обезоръжаваща прямота попита Наив и, без да дочака отговор, продължи: — Ето ние с Ленис никога не се караме.

— Ние с Натали също — не пропусна да налее масло в огъня червенокосият ми приятел.

— Вие просто нямате време за това — озъбих се аз. — Виждали сте се само няколко пъти.

— Не, просто имаме мозък — не остана по-назад Чез.

Алиса изсумтя, изразявайки силно съмнение в думите му.

— Момчета, успокойте се — с усмивка помоли Невил. — Кавгите и недоразуменията са естествени спътници във всяка започваща връзка.

Ние с Чез веднага се обърнахме към него.

— А ти защо си толкова щастлив? Не само, че загуби способности, но и днес тръгваш за форт Скол, оставяйки Мелисия с онзи подозрителен „стар приятел“.

— Аз й вярвам — още по-широко се усмихна Невил.

„О, да! — едва не избухнах в смях аз, но запазих мислите за себе си. — А кой последните две седмици полудя от ревност и почти се премести да живее в квартала на друидите? Не на мене тази доверчивост…“

— Освен това Херион замина за Древната гора, а аз оставам тук — продължи Викерс старши.

— Наистина ли?! — подскочихме всички.

Той се усмихна извинително.

— Способности така или иначе нямам. Деканът реши, че тук ще съм по-полезен.

Това обясняваше защо беше толкова щастлив — съперникът му, стар приятел на Мелисия, си заминава, а Невил остава с любимата си. Какво по-хубаво?

— Деканът тук ли е? — заинтересува се Алиса.

— Да, срещнахме се до управлението на стражите. Мисля, че Шинс скоро ще бъде тук и сам ще ви обясни всичко.

— Шинс да не се сблъска с Стил, както се разхожда из града? — притеснено попитах аз.

След като ние с Алиса върнахме разума на младежа, бяхме изправени пред ново предизвикателство — да му намерим място в живота. Да го върнем в Академията или в дома му не можехме, тъй като той се водеше шпионин на Шатерския халифат. Да го посветим в нашите тайни и да го скрием в Библиотеката също не смеехме — не се знаеше какво му се беше случило в онзи свят и доколко можеше да му се има доверие. В крайна сметка се договорихме с Мелисия, посветена в историята на нашия приятел, да го настани в квартала на друидите, където младежът можеше да се чувства сигурен и дори да се занимава със Занаята под ръководството на друидите. Освен това Мелисия обеща да се грижи за нашия приятел и незабелязано да проведе върху него някои изследвания. Друидите със своите заклинания вече бяха помогнали на Стил да му израсте дълга коса и спретната остра брадичка, така че сега не беше лесно да го познае човек, но не си струваше да се рискува с декана. Човек, който беше виждал Стил в продължение на седмици на своите занятия, лесно можеше да го разпознае дори и в този необичаен вид.

Чез погледна подозрително към ухиления до уши Наив.

— А ти какво се радваш?

— Ами щом няма да вземат Невил в армията, сигурно и мен ще оставят — сви рамене Викерс младши. — Аз също загубих способности.

Между другото, такова бързо превръщане по никакъв начин не беше случайно.