Алекс Кош - Огненият легион

Само ми се стори или наистина „успехи“ прозвуча с ехидна интонация, обикновено несвойствена за Шинс? Нима общуването с нас е развалило дори това мило, обсебено от магията старче?

След като се простихме с Шинс, се отправихме право към телепортите, където вече ни чакаше офицер Девлин. Дарявайки вампирката с лъчезарна усмивка, която тя напълно игнорира, стражът ни намигна:

— Е, на война ли отивате?

— Аха — без особен оптимизъм отвърна Чез. — А ти на какво толкова се радваш?

— Нали си остава вкъщи — изсумтях аз.

От известно време насам отношенията ми с Девлин се бяха изместили от „този с белозъбата усмивка малко ме дразни“ към „как само ме вбесяваш! Дори не поглеждай в нейна посока!“.

— Ако се наложи, и на война бих отишъл — веднага стана сериозен стражникът. — А настроението ми е добро, защото в града най-накрая ще стане по-спокойно. От момента на появата ви в Крайдол се случваше дракон знае какво, и сега най-накрая отново ще можем да заживеем спокойно.

— Аха, намери си виновни — изсумтя Алиса. — Ако не бяхме ние…

— Остави го — спрях вампирката и демонстративно я прегърнах през кръста. — По-добре да не протакаме телепортацията, във форта вече ни чакат. Не е добре да закъсняваме за новото назначение.

— Напълно съм съгласна.

Алиса тръгна към телепорта, но Девлин я спря.

— Един момент, Зак трябва да мине първи.

— Защо? — учуди се вампирката.

— Ами имат си тук един критерий — разбиращо се усмихна Чез. — Най-полезните минават първи през телепорта. Ако нас ни разложат при телепортиране, ще е жалко, разбира се, но не и критично. Но ако пострада Зак… Това ще е катастрофа от световен мащаб!

Вампирката сви рамене.

— Има логика. Хайде, Зак, тръгвай.

— И си съгласна с тази безочлива дискриминация? — задъха се от възмущение Чез.

— Повярвай ми, не знаеш какво е истинска дискриминация — увери го Алиса. — Това са само обичайни мерки за сигурност. Може би малко прекалено рационални…

Не чух по-нататъшните препирни, защото стъпих на платформата за телепортиране. Миг преди проблясването си спомних последното прехвърляне към Лита, когато вместо в столицата се озовах в Коридора на съдбата. Този път искрено се надявах да мина без подобни изненади. Все пак нямах никакво доверие в блуждаещия по Коридора вампир със странно име, а ако станеше нещо, без способности към Занаята дори не можех да се отбранявам. Ще попитате как успях само за една секунда да си помисля толкова много неща? Много просто — секундата на прехода се разтегли много повече от обичайното. Разбира се, субективността си е субективност, но всичко си има граници! Увиснах в странно светещо нищо, сякаш заседнах в телепорта, а той изобщо не смяташе да ме пуска. За щастие, преди да успея истински да се изплаша, отпред проблесна тъмната точка на надеждата. В яркото сияние на окръжаващото ме пространство точно така изглеждаше реалния свят. Той стремително се приближаваше към мен и аз дори успях да се зарадвам, докато не видях къде точно възнамеряваше да ме изхвърли телепорта. Трудно беше да не разпозная добре познатите ми стени на Коридора на съдбата.

— А, не — запънах се аз. — Не трябва да съм тук сега!

Входът към Коридора замръзна буквално на една ръка разстояние от мен.

— Трябва да се върна обратно!

Невероятно, но, както беше обещал и вампирът, Коридорът на съдбата ме послуша. Само дето трябваше да съм по-точен в желанията си, защото вместо да попадна във форт Скол, се озовах обратно в същото помещение.

— Опа! Какво правиш?!

Ние с Чез буквално сблъскахме чела пред телепорта.

— Зак, не можеш просто така да влизаш и излизаш от телепорта! — изръмжа офицер Девлин. — Всеки такъв преход гълта много енергия и струва баснословни пари!

— Извинявай — успях само да кажа. — Забравих да се сбогувам.

Съдейки по отсъствието на Алиса, тя беше влязла в телепорта веднага след мен. Аз заседнах някъде между двете точки на телепортация, а след това се върнах в Крайдол. Алиса доста ще се изненада, когато изляза от телепорта след нея.

— Пак се мъчи с телепортите — измърмори Чез, разтривайки насиненото си чело. — Поне да беше предупредил…

Аз го сръгах в ребрата, поглеждайки изразително към Девлин.

— После ще ти разкажа.

— И на мен разкажи — веднага се включи Велхеор.

Игнорирайки вампира с надеждата, че при пристигането ни няма да тръгне да ме тормози с въпросите си, аз отново прекрачих в телепорта. В главата ми имаше само една мисъл — не искам в Коридора на съдбата!