Кристофър Паолини - Наследството

Ерагон долови някакво бързо движение с периферното си зрение. Той се обърна точно навреме, за да види как Аря също хвърля копие по стрелците; то прониза двама, които стояха близо един до друг. После тя посочи към мъжете с меча си, произнесе „Бризингър!“ и копието лумна в изумруденозелен огън.

Стрелците се отдръпнаха от горящите трупове и като един хукнаха да бягат от бойниците, блъскайки се около портите, които водеха към вътрешността на замъка.

— Не е честно — каза Ерагон. — Аз не мога да използвам тази магия. Във всеки случай, не и без мечът ми да пламне като клада.

Аря му хвърли леко развеселен поглед.

Боят продължи още няколко минути, след което оцелелите войници или се предадоха, или побягнаха.

Ерагон позволи на петимата пред него да избягат; знаеше, че няма да стигнат далеч. След като огледа набързо телата, лежащи наоколо, за да се увери, че наистина са мъртви, вдигна поглед към двора. Няколко души от Варден бяха отворили портата във външната стена и носеха един таран по улицата към замъка. Други се събираха в неравен строй край вратата на крепостта, готови да нахлуят вътре и да влязат в бой с войниците в нея. Сред тях бе братовчедът на Ерагон, Роран. Той размахваше неизменния си чук, докато даваше заповеди на командвания от него отряд. В далечния край на двора Сапфира се бе навела над труповете на своите жертви, а около нея се простираше истинска касапница. Лъскавите й люспи бяха опръскани с едри капки кръв — червени петънца, които контрастираха ярко със синьото й тяло. Тя отметна покритата си с шипове глава и изрева победоносно, заглушавайки цялата врява в града.

После Ерагон чу от вътрешността на замъка тракане на зъбни колела и звън на вериги, последван от стържене от отместването на тежки дървени греди. Тези звуци привлякоха вниманието на всички в двора и те впериха погледи в портата на крепостта.

С глухо бумтене крилата й се разделиха и отвориха. През тях блъвна гъст облак дим от факлите вътре, който накара най-близките Варден да се закашлят и да покрият лицата си. Нейде от мрачните дълбини долетя чаткането на подковани копита по каменните плочи; после един кон с ездач се появи внезапно от дима. В лявата си ръка ездачът държеше нещо, което Ерагон отначало взе за обикновено копие, но скоро забеляза, че е изработено от странен зелен материал и има назъбен връх, изкован в непозната форма. Слабо сияние обгръщаше този връх — неестествена светлина, която издаваше присъствието на магия.

Ездачът дръпна юздите, насочвайки коня си към Сапфира. Тя започна да се надига на задните си крака, готвейки се да нанесе ужасяващ смъртоносен удар с дясната си предна лапа.

Безпокойство обзе Ерагон. Ездачът изглеждаше твърде самоуверен, а копието — твърде различно, твърде зловещо. Макар че защитните заклинания трябваше да я пазят, Ерагон бе убеден, че Сапфира е в смъртна опасност.

„Няма да успея да стигна навреме до нея“, осъзна той. Насочи ума си към конника, но онзи бе толкова съсредоточен върху своята задача, че дори не забеляза присъствието му. Непоклатимата му концентрация пречеше на Ерагон да проникне по-надълбоко в съзнанието му. Младежът се отдръпна, прехвърли в ума си половин дузина думи от древния език и състави простичко заклинание, което да спре галопиращия боен кон. Това бе отчаян ход, защото той не знаеше дали самият ездач не е магьосник, нито пък какви предпазни мерки може да е взел срещу магическа атака, но нямаше намерение да стои със скръстени ръце, когато животът на Сапфира бе в опасност.

Пое си дълбоко дъх. Припомни си правилното произношение на няколко трудни звука от древния език. После отвори уста да произнесе заклинанието.

Колкото и да беше бърз обаче, елфите бяха още по-бързи. Преди да е отронил и думичка, зад него се разнесе тих напев на множество гласове, които се преплитаха в дисхармонична и тревожна мелодия.

— Мае… — успя да каже той, а после заклинанието на елфите проработи.

Мозайката пред коня се раздвижи и стъклените късчета се разтекоха като вода. В земята зейна дълъг процеп, яма с неизвестна дълбочина. С мощно цвилене конят скочи в дупката и се преметна напред, като счупи и двата си предни крака.

Докато кон и ездач падаха, мъжът на седлото изнесе ръката си назад и метна сияещото копие към Сапфира.

Драконката не можеше да избяга. Не можеше да отскочи. Затова замахна с лапа към копието, опитвайки се да го отбие настрана. Само че не улучи — със съвсем мъничко — и Ерагон с ужас видя как то се заби дълбоко в гърдите й, точно под ключицата.