Кристофър Паолини - Наследството

Група мъже, наредени на бойниците на крепостта, пуснаха рояк стрели към Сапфира. Горещината около нея бе толкова голяма, че някои от стрелите лумнаха и станаха на пепел още във въздуха, а предпазните заклинания, поставени от Ерагон, отклониха останалите. Една отскочи от щита на Ерагон с глухо чаткане, оставяйки малка вдлъбнатина.

Изведнъж огнено кълбо обгърна трима от войниците и ги уби толкова бързо, че те нямаха време дори да извикат. Останалите се скупчиха в центъра на огнения ад, а по остриетата на копията и пиките им заиграха отблясъци яркосиня светлина.

Колкото и да се опитваше, Сапфира не можеше дори да опърли оцелелите. Накрая се отказа и захлопна челюсти с отчетливо тракане. Липсата на огън направи двора стряскащо тих.

На Ерагон не за първи път му мина през ума, че онзи, който бе защитил войниците с предпазни заклинания, трябва да е умел и могъщ чародей.

— Дали не е Муртаг? — зачуди се той. — Ако е така, защо не са тук с Торн, за да бранят Белатона? Нима Галбаторикс не го е грижа дали ще запази контрол над градовете си?

Той се втурна напред и с един удар на Бризингър отсече върховете на половин дузина копия и пики със същата лекота, с която като по-млад косеше ечемичните класове. Замаяна към гърдите на най-близкия войник, разсичайки ризницата му, все едно бе от най-фин плат. Изригна фонтан от кръв. После Ерагон намушка следващия в редицата и същевременно халоса с щита си войника отляво, като го запрати към трима негови другари, и всичките заедно се търкулнаха на земята.

Реакциите на войниците му се струваха мудни и непохватни, докато танцуваше сред тях и ги сечеше безнаказано. Сапфира нагази в мелето отляво — размяташе мъжете във въздуха с огромните си лапи, шибаше ги с бодливата си опашка, захапваше ги и ги убиваше с тръскане на глава, — докато от дясната му страна Аря се биеше с такава бързина, че силуетът й приличаше на размазано петно. Всеки замах на меча й вещаеше смърт за още един слуга на Империята. Когато Ерагон се извъртя, за да избегне чифт копия, видя зад себе си косматия елф Бльодгарм и другите единайсет елфи, чиято задача бе да пазят него и Сапфира.

По-далеч назад Варден се изсипваха в двора през пролуката във външната стена на замъка, но се въздържаха да атакуват; беше прекалено опасно да се приближават до Сапфира. Нито тя, нито Ерагон или елфите имаха нужда от помощ, за да се справят с войниците.

Битката скоро раздели Ерагон и Сапфира, отнасяйки ги в различни краища на двора. Той не се тревожеше. Дори и без защитните си заклинания, драконката бе способна да срази съвсем сама голяма група от двайсет или трийсет души.

Едно копие издумка в щита на Ерагон, насинявайки рамото му. Той се обърна към човека, който го бе хвърлил — едър, покрит с белези мъж, без предни зъби на долната челюст — и се втурна към него. Онзи трескаво се опита да измъкне кинжала от пояса си. В последния момент Ерагон се извърна странично, стегна мускулите на ръцете и гърдите си и заби пострадалото си рамо в гърдите на мъжа.

Силата на удара отхвърли противника му няколко метра назад, където той рухна, притиснал ръце към сърцето си.

Върху тях се посипа градушка от чернопери стрели, които убиха или раниха много от войниците. Ерагон отстъпи встрани и се прикри с щита си, макар да бе уверен, че магията му ще го предпази. Не беше хубаво да става небрежен; никога не се знаеше кога някой вражески заклинател може да пусне омагьосана стрела, която да проникне през защитите му.

Горчива усмивка изви устните му. Стрелците горе бяха осъзнали, че единствената им надежда за победа е да убият някак си Ерагон и елфите, независимо колко от своите трябва да пожертват за тази цел.

„Закъсняхте — помисли си той с мрачно задоволство. — Трябваше да напуснете Империята, докато имахте този шанс“.

Пороят от барабанящи стрели му даде възможност да си отдъхне за миг и той с радост се възползва от нея. Щурмът срещу града бе започнал на разсъмване и през цялото това време двамата със Сапфира бяха в предните редици.

Когато стрелите престанаха да се сипят, Ерагон прехвърли Бризингър в лявата си ръка, вдигна едно от копията на войниците и го метна към стрелците на четирийсет стъпки над него. Беше открил, че е трудно да хвърляш копията точно без сериозна подготовка. Затова не се изненада, че не улучи мъжа, в когото се целеше, но се изненада, когато не улучи цялата редица стрелци по бойниците. Копието прелетя над тях и се счупи в стената на замъка горе. Стрелците се разсмяха и започнаха да му правят неприлични жестове.