Гордън Диксън - Драконът и джинът

— О, велики, могъщи и милостиви магьоснико! Огромна е мощта и силата ти! Помогни ми в моята страшна неволя и ще бъдеш възнаграден повече, отколкото можеш да си представиш!

Джим наруши концентрацията си видя, че до него стои кучето, което само преди миг душеше недалеч по плажа. Не се учуди, че животинчето говори, въпреки че това беше първото говорещо куче, което Джим срещаше в този магически средновековен свят. Тук някои същества говореха, а други не, и нямаше закономерност или причина, която да определя кой има дар слово и кой не.

До сега никое куче не се бе обръщало към Джим, но един от най-добрите му приятели беше английският вълк Ара, който не само говореше, но и изказваше много ясни и аргументирани становища. Освен това Джим бе общувал и с един вълк от Нортумбрия, когото бе срещнал близо до Шотландската граница. Беше решил, че в този четиринадесети век вълците говорят, а кучетата не. Явно това правило не важеше повсеместно. И все пак бе срещал такива необичайни говорещи създания, че в момента много повече го интересуваше прекъсването на концентрацията му.

— Какво има? — попита той сърдито.

— В голяма беда съм и изцяло се предавам на милостта ти, о, Велики! — каза кучето, умилквайки се около него.

— Това го разбрах. Кажи какво по-конкретно искаш.

Кучето се притисна до десния му крак и понижи глас. През ума на Джим за миг мина мисълта за бълхи, въшки и всевъзможни кожни заболявания, но естествената му симпатия към кучетата (дори към плъхоподобните екземпляри, като този), с които обикновено се разбираше добре, го възпря да дръпне крака си.

— Отчаяно се нуждая от твоята закрила, велики и непобедими господарю — продължи кучето почти шепнешком. — Бягам от могъщ и зъл вълшебник, който ме измъчваше по най-жесток начин. Когато те видях да омагьосваш морето, веднага те разпознах. Ти си толкова по-велик и по-могъщ от него, колкото той е по-велик и по-силен от мен. Дръзнах да те помоля за защита, защото знам, че чрез твоето Изкуство ти вече си разбрал, че аз съм джин (както и този, който ме тормозеше и сега ме преследва), така че не е нужно от самото начало да ти се явя в истинския си облик.

За първи път от часове насам Джим изостави мисълта за Ррнлф и подводните бездни. Във всичко казано до сега от кучето, се долавяше ясна лъжлива нотка.

Нищо чудно, че кучето (тоест джинът) го бе разпознало като магьосник. Много други не-хора бяха правили същото. Други не успяваха, но винаги съществуваше вероятност да почувстват или подушат магическия аспект на личността на Джим. В настоящия случай обаче, животното явно налучкваше. Джим съвсем не се опитваше да омагьоса океана.

Обзе го силно безпокойство. Житейският опит в тази епоха го бе научил, че в повечето случаи е най-разумно да не разкрива веднага истинската си същност. Под прикритието на заблудата можеше по-добре да проучи ситуацията, в която се намираше. От това зависеше сигурността им — тази на Джим и особено тази на дребничкия Хоб.

Знаеше, че сега се намира на територията, владяна от източните Естествени, наричани джинове или джанове. Всеки един от тях се наричаше джин. Ако това куче наистина беше джин, тогава най-правилно щеше да бъде Джим първо да разбере какви магически сили владее той, като междувременно разкрие възможно най-малко от собствените си способности.

— Твърдиш, че си джин — каза Джим на животното, — но преди да ти осигуря каквато и да е защита, трябва да разбера дали мога да ти имам доверие и да те опозная по-добре. Първо — наистина ли си джин?

— Наистина, господарю мой! — извика кучето с висок тънък глас и бързо погледна зад гърба си, сякаш очакваше, че някой го подслушва.

— Ще видим — продължи Джим. — Разбира се, ти си прав, като смяташ, че аз те разпознах, без да се явяваш в истинския си облик. Но може би ти си джин, когото някой светец е лишил от силите му, заради извършени злини и сега си обречен вечно да скиташ като куче? Докажи ми, че можеш да си върнеш истинския вид.

— Наистина ли се налага да го прави? — прошепна страхливо Хоб в ухото му.

— Тихо! — обърна се Джим към рамото си. После отново погледна кучето. — Е?

Животното промени външния си вид.

— Кажи ми кога да си отворя очите — каза Хоб.

— Добре. Можеш отново да приемеш кучешки облик. Видях достатъчно — бързо каза Джим. — Хоб, вече можеш да погледнеш.

Това, което Джим видя, а Хоб само мярна с поглед, беше огромна мъжка фигура със сива кожа и голям корем, облечена в нещо като туника и широки пурпурночервени панталони. Джинът имаше отблъскващо грозно лице с трето око, разположено в долния край на челото, точно между другите две. Устата му беше огромна и изкривена в десния ъгъл, което би трябвало да придаде на лицето радостен вид, но вместо това физиономията изглеждаше невъобразимо зла.