Гордън Диксън - Драконът и джинът

— Затова се осмелявам, Джеймс, да те помоля да се съгласиш да настигнеш Брайън и да го придружиш през останалата част от пътуването му. Едва ли е стигнал по-далеч от остров Кипър. Мога да ти дам имената на хората, които Брайън познава там и като потърсиш тях, лесно ще го откриеш. Те са мъже, познати из целия остров. Умолявам те, Джеймс, не ми отказвай, без да помислиш над думите ми!

— Джеронд… — започна Анджи, но Джеронд продължи да говори на Джим и не й обърна внимание.

— Много е важно да бъдеш с него, докато търси баща ми. Брайън ще те послуша така, както не би послушал никого другиго. Знаеш, че е склонен да се отклони от пътя и при най-малкия шанс да участва в битка. С теб ще бъде по-уверен, но и по-разумен. Ти си по-мъдър от него. Да, добре ме чу, ти си по-мъдрият! Когато си с него, ще бдиш за безопасността му. И Брайън, и аз знаем, че няма да му измениш в което и да е изпитание. Затова те моля коленопреклонно да го настигнеш и да пътуваш с него!

— Ей, ей… — възкликна Джим и улови Джеронд точно навреме, преди да е коленичила пред него. От средновековна гледна точка в това нямаше нищо особено или нередно, но според възгледите му от двадесети век, молбата на колене караше Джим да се изпоти от притеснение.

— Джеронд, ще настигна и придружа Брайън. Именно това искахме да ти съобщим.

Тя го погледна и лицето й стана бяло като платно. За миг изглеждаше така, сякаш щеше да припадне, като войника, който преди малко едва не бе обесен. За щастие на Джим тя се държеше добре.

— Точно така, Джеронд — каза бързо Анджи и също я прегърна. — Джим реши да отиде. Нали така, Джим?

Тя се обърна към него, Джим току-що осъзна пълния смисъл на това, което бе казал.

— Разбира се! — отговори той възможно най-искрено. Леко пусна Джеронд и тя прегърна Анджи.

Лицето на Джеронд си върна цвета и тя скочи от стола. Целуна Джим, после и Анджи и се завъртя покрай тях, като в танц.

— Време е за вечеря! — радостно възкликна Джеронд. — Ще си направим истинско пиршество. Последвайте ме!

Вратата на спалнята внезапно се отвори и в стаята влетяха Бърнард и неколцина стражи с извадени мечове.

— Приберете оръжията, идиоти такива и изтичайте при готвача! Имаме двама гости за вечеря: лорд и лейди Екерт. Нека приготви и сервира най-отбраните и фини блюда. Ние слизаме след пет минути. Чухте ли, пет минути! Искам масата да е сложена и първото ястие да е сервирано. Тръгвайте!

— Тръгвайте! — изрева Бърнард към другите войници, които незабавно изчезнаха в коридора. — С ваше разрешение, милейди, с ваше разрешение, милорд, милейди.

Бърнард бързо се обърна, излезе и затвори вратата след себе си.

— Молим те да ни простиш, Джеронд — каза Анджи. — Трябваше да говорим направо, а не да те оставим да ни умоляваш.

— Какво значение има? — изчурулика Джеронд и направи пирует. — Така или иначе вие ми казахте това, за което мечтаех и се молех. Довечера в знак на благодарност ще изредя всички молитви по няколко пъти. Не съжалявам за нито една дума, която казах, нито за това, че не ви изслушах. Важното е, че ти, Джеймс, се съгласи. Ще го отпразнуваме!

— Ще трябва да ми разкажеш всичко, което би ми помогнало да го настигна и открия — каза Джим.

— Ще научиш всичко, което знам аз самата — отговори Джеронд. — По време на вечерята ще ти предам всяка дума на Брайън. Но… пътуването ще бъде трудно. Наистина ли искаш да отидеш?

— Разбира се!

— Тогава всичко е наред, дори и самото пътешествие да не е лесно — каза Джеронд.

— Не се безпокой. От моята гледна точка това пътуване не е нищо особено. Не забравяй, че съм магьосник.

„Магьосник ли? Друг път! — сърдито си помисли Джим. — Кое му е хубавото да бъдеш вълшебник, ако почти никога не използваш магията? Когато тя е действие, можеш да кажеш «Нека еди-кой си да се появи пред мен!» и призованият човек мигновено се явяваше.“

— Наред ли е всичко, милорд — попита Хоб, официалният хобгоблин 5 5 hobgoblin — пакостлив зъл дух от фолклора. — Б.пр. на Малънконтри (понастоящем наричан просто Хоб, а преди време удостоен от Джим с титлата „Хобгоблин де Малънконтри“).

— Да — отговори Джим.

Всъщност нищо не беше наред. Хоб бе излязъл от торбичката на гърба на Джим, в която обикновено пътуваше и сега се мъдреше на дясното рамо на господаря си. Самият Джим седеше върху една скала на каменистия кипърски бряг, гледаше Средиземно море и чакаше вече пети час.

И търпението, и нетърпението му отдавна се бяха изчерпали. Напълно отчаян седеше на скалата и се взираше в морето, което бе в добро настроение и къдравата морска пяна леко облизваше сиво-сините камъчета, покриващи брега.