Гордън Диксън - Драконът и джинът

— В такъв случай сигурно е бил по-близък с твоя, отколкото със собствения си баща — предположи Анджи.

— Не съвсем, защото и моят баща често пътуваше. Но прислугата в Малвърн беше отлично обучена. След като майка ми почина, когато бях на седем години, тук винаги имаше жени, които да се грижат за нас. Всичко беше изрядно, докато замъкът Смит беше… е, нали знаете какъв е сега. Нямаше друго място, освен Малвърн, на което можеше да бъде оставен Брайън. Сър Едмар Клейв и братовчедите му, които тогава живееха в Малънконтри, не бяха хора, на които може да се повери малко момче. Наоколо нямаше други подходящи домакинства, така че Брайън оставаше при нас и, както казах, израснахме заедно.

— На колко години бяхте, когато започна всичко? — попита Анджи.

— Видяхме се за първи път, когато аз бях на пет години, а Брайън на седем, въпреки че може да сме се срещали и като по-малки, което аз не си спомням. Както вече казах, помня, че го видях за първи път, когато бях на пет години. След това започнахме да прекарваме много време заедно всяка година. Станахме като брат и сестра и човек би си помислил, че е невъзможно да се влюбим един в друг.

— Въпреки това се влюбихте — каза Анджи.

Джим погледна през прозореца към изпъстреното с облаци небе, в което кръжеше див ястреб. В гласа на Анджи се прокрадна нотка, от която той винаги се боеше. Топлината на огъня и пълната чаша вино, която бе така глупав да изпие на екс, притъпиха съзнанието му и почти го приспаха. Опасяваше се, че разговорът ще приеме безсмислен обрат: „Нали твоят прачичо живее там? Чудя се дали не означава, че и някои от роднините ми също са живели там?“. Джим усети, че се унася и с голямо усилие задържа очите си отворени.

Джеронд кимна на Анджи:

— Ние самите отначало не осъзнавахме, че сме влюбени. Знаехме само, че като деца щом се разделяхме много, си липсвахме едни на друг, а когато се съберяхме, бяхме безкрайно щастливи. В онези дни се карахме и дори на няколко пъти се сбихме. Но въпреки всичко един ден се оказа, че сме влюбени. По-късно, когато аз пораснах, казах на баща си, че с Брайън възнамеряваме да се оженим. Това е истина, през един от онези редки периоди, когато той си беше у дома и успях да говоря с него.

— Толкова рядко ли си идваше? — попита Анджи.

— Той винаги отсъстваше, защото изпълняваше нечий поръки или друга задача, която би му донесла злато. Както вече споменах, моят баща и бащата на Брайън си приличаха по това, че все преследваха голямото богатство. Така или иначе, когато му казах какво изпитвам към Брайън, баща ми тропна с крак и се развика, че никога няма да ми разреши да се омъжа за Брайън и че трябва да сключа брак с херцог или принц. Това бе другата му грандиозна мечта и не го интересуваше факта, че не бих дала Брайън за никой принц на света.

Джеронд внезапно се обърна към Джим, който положи всички усилия да изглежда буден и заинтригуван от разговора.

— Точно за това исках да поговоря и с двамата, Джеймс. Брайън ми каза, че очаквате кралят да ви присъди попечителството над Робърт Фалън и че може да се наложи ти лично да се явиш пред Негово величество, заради което в момента не можеш да напуснеш Англия. Напълно те разбирам, Брайън също.

— Ами… — започна неуверено Джим. Чувстваше се крайно неловко. Без съмнение Брайън беше дълбоко засегнат от отказа на Джим да му помогне в издирването на бащата на Джеронд при Божи гроб, особено сега, след като бе известно къде точно се намира той. При тези обстоятелства да си остане у дома, дори с цената на едно приятелство, бе единственото разумно според средновековните стандарти нещо, което Джим можеше да направи. Земята и състоянието бяха всичко и придобиването им превъзхождаше по важност всичко останало.

Следователно здравият разум на Брайън се съгласяваше, че действията на Джим са правилни. Но въпреки всичко те бяха кръвни братя в буквалния смисъл — заедно бяха проливали кръвта си в не една битка. Истинският рицар, какъвто бе Брайън във всяко свое действие, би пренебрегнал богатството и земите на Фалън и би се притекъл на помощ на другаря си. Джеронд несъмнено споделяше чувствата и вижданията на Брайън.

— Ами… — повтори колебливо Джим.

— Джеймс, не мисли, че искам да оспоря решението ти — каза сериозно Джеронд. — В живота на всеки от нас често се налага да прави труден избор, сигурна съм, че подобно на Брайъновото, и твоето сърце е забило по-силно при мисълта за приключение при Божи гроб. А и ти винаги си бил готов да помогнеш на другар по оръжие. Сега обаче вероятно ще ти се наложи да решаваш много други въпроси, които те засягат, особено по отношение на управлението на имуществото на Робърт Фалън. Все пак, въпреки всичко те моля да обмислиш отново едно от решенията си.