— Добре изглеждаш като дракон — каза Джим на Анджи.
— Само ми правиш комплимент — усмихна се Анджи.
— Съвсем не. Ти наистина си един красив женски дракон. Ако бях истински мъжки дракон…
— Да приемем, че е така. Какво да правя сега?
— Само да скочиш във въздуха от края на платформата, да разпериш криле и да полетиш. Аз ще бъда плътно до теб. Повтаряй движенията ми — пляскането с криле, разперването им и планирането.
Анджи боязливо надникна от края на платформата към празния въздух. После каза:
— Джим размислих. Днес не искам да съм дракон.
— Стига глупости, Анджи.
— Страх ме е.
— Спомняш ли си какво ми каза, когато бяхме в драконовата пещера, малко след като дойдохме в тази епоха? Ти предложи да отлетя до Каролинус и да го помоля да ни помогне да се телепортираме обратно. Тогава и аз не горях от желание да скоча от входа на пещерата в празното пространство. Но ти настоя, че мога поне да опитам и каза, че вероятно ще се получи от само себе си, инстинктивно, след като се озова във въздуха. Помниш ли?
— Така ли съм казала? Е, сбъркала съм.
— Напротив, беше напълно права. Щом веднъж се окажеш във въздуха, всичко ще стане инстинктивно. Сегашното ти тяло си има собствени инстинкти и рефлекси.
— И така да е, не ме интересува — упорстваше Анджи.
— Освен това аз ще бъда до теб и ще те хвана с магия във въздуха, ако нещо се обърка — опита се да я успокои Джим.
— Не ме интересува. Страх ме е. Промених си решението. Превърни ме обратно… Джим, престани!
Последните й думи преминаха в писък. Използвайки по-голямото си тегло и размери, Джим просто бутна Анджи от ръба на каменната площадка. Тя отчаяно се опита да се задържи с нокти, но те само одраскаха камъка и се плъзнаха по него, а самата Анджи полетя в бездната.
— Това правят птиците майки с рожбите си, когато пораснат достатъчно, за да летят — каза Джим. — Птиците-бащи също — добави той, докато Анджи се олюля за миг на ръба и изчезна от погледа му.
Само след миг се чу гръмотевичен плясък на криле и Анджи профуча покрай него, набирайки трескаво височина, подобно на излитащ изтребител. Същото бе направил и Джим, когато за първи път бе скочил от ръба на споменатата драконова пещера. Тогава първата и единствена мисъл в главата му беше да не падне. Тази човешка мисъл, предадена на драконовото тяло, незабавно го бе накарала да използва всяка частица от големите си възможности за издигане, които драконовите криле притежаваха.
Джим също скочи от площадката и полетя след Анджи. Интензивното махане с криле бе по силите на един дракон, но го изтощаваше много бързо. След малко Анджи престана да блъска така бясно във въздуха и постепенно забави темпото. Най-сетне крилете й получиха възможност инстинктивно да се разперят в позиция за планиране върху въздушното течение. Джим се приближи.
— Къде съм? — попита ядосано Анджи.
— Ами… на около две хиляди фута 3 3 1 фут = 30,48 см. — Бел.пр.
над земята — отвърна той.
— Две хиляди фута… — Тя погледна надолу и замълча за миг. После възкликна: — Истина е!
— Тази височина е предостатъчна за прекия ни полет до Малвърн. Следвай ме. Свикнал съм да откривам топлите въздушни течения, като това, на което се носиш сега, и да ги използвам. Оттук ще планираме до дома на Джеронд. Представи си, че се спускаш с шейна по нанадолнище.
— Добре — съгласи се Анджи, но с тон, който подсказваше, че всъщност съвсем не е сигурна в това, което прави.
Все пак те продължиха да се носят по въздушното течение, издигайки се по спирала към по-топлия въздух и планирайки в избраната посока. После откриха друг въздушен поток и се понесоха върху него, докато можеха отново да полетят напред. Мина известно време, преди Анджи да проговори. Джим също си мълчеше, за да й даде възможност да свикне с новия начин на придвижване. Накрая Анджи заговори:
— Това не е пътят за Малвърн.
— Ще заобиколим заради вятъра, но няма да се отклоним много. Крилата ни са като платна на кораб и трябва да ги обръщаме според посоката на вятъра. Ще стигнем до замъка по обиколен път.
Отново последва дълъг период на мълчание, докато сменяха въздушните потоци и се издигаха над тъмните туфи от дървета отдолу, които бяха поели топлина от слънцето, затопляха въздуха над тях и образуваха въздушни течения. После Анджи каза:
— Никога няма да ти го простя, Джим. — Гласът й напразно се опитваше да звучи сериозно и сърдито. — Никога. Как можа да ме бутнеш от кулата? Можех да се пребия!
Читать дальше