Л. Смит: Пленница

книга втора от поредицата "Тайният кръг"

Огън, помисли си Каси. Всичко около нея бе потънало в есенни багри. Жълто-оранжевият захарен клен, яркочервеното лаврово дърво, аленият сумрак. Сякаш целият свят беше с цвета на стихията на Фей.

„И аз съм в капан насред всичко това.“

Гаденето в стомаха на Каси ставаше все по-силно с всяка крачка, която правеше по „Кроухейвън Роуд“.

Жълтата викторианска къща в края на улицата изглеждаше красива както винаги. Слънчевата светлина отскачаше в пъстроцветни искри от призмите, висящи на най-високия прозорец. Момиче с дълга светлокестенява коса извика от верандата:

— Побързай, Каси! Закъсняваш!

— Съжалявам — отговори Каси и се забърза, макар и всъщност да й се искаше да се обърне и да побегне обратно. Внезапно я обзе чувството, че тайните й мисли няма как да не са изписани на лицето й. Лоръл трябваше само да я погледне и щеше да разбере за случилото с Адам миналата нощ и за сделката й с Фей.

Лоръл обаче просто я прегърна през кръста и я избута нагоре по стълбите към стаята на Диана. Диана стоеше пред голям шкаф от орехово дърво. Мелани беше на леглото, а Шон се въртеше неспокойно на перваза на прозореца и потриваше коленете си.

Адам беше застанал до него.

Той вдигна поглед, когато Каси влезе.

Макар и Каси да срещна синьо-сивите му очи само за миг, това беше достатъчно. Те бяха с цвета на най-мистичната окраска на океана, когато под огряната от слънцето повърхност се крият непонятни дълбини. Иначе лицето му беше съвсем същото — пленително и интригуващо. Лицето му с високи скули и стиснати устни беше гордо, но в същото време чувствено и живо. След като снощи бе видяла как очите му потъмняват от страст и беше усетила устните му, сега той и изглеждаше различен.

„Нито с дума, поглед или дело“ , каза си пламенно тя и заби поглед в пода, без да смее да вдигне очи. Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш можеше да види пуловерът и отпред да потрепва. О, боже, как щеше да продължи напред и да удържи на клетвата си? Трябваше й невероятно количество енергия да седне до Мелани, без да го погледне и да не се поддаде на обаянието му.

„По-добре свиквай — каза си тя. — Защото отсега нататък ще ти се случва много често.“

— Добре, вече всички сме тук — каза Диана и затвори вратата. — Нарочно не извиках останалите — продължи тя и се обърна към събралите се. — Не ги поканих, защото техните интереси са различни от нашите.

— Меко казано — промърмори Лоръл.

— Ще им стане неприятно, ако разберат — рече Шон. Черните му очи се местеха от Адам към Диана и обратно.

— Голяма работа — каза Мелани хладно. Студените и сиви очи се впиха в Шон и той се изчерви. — Това е много по-важно от пристъпите на ярост на Фей. Трябва да разберем какво стана с тъмната енергия… незабавно.

— Мисля, че знам как — промълви Диана. Тя извади от една бяла кадифена торбичка бледозелен камък, окачен на сребърна верижка.

— Махало — изрече Мелани.

— Да. Това е оливин — обясни Диана на Каси, — камък, който предизвиква видения. Нали, Мелани? По принцип използваме чист кварц за махало, но този път смятам, че оливинът е по-подходящ… По-добре ще улови следата на тъмната енергия. Ще го отнесем на мястото, където тя ни се изплъзна. Махалото ще се наклони в посоката, в която е тръгнала и ще започне да се люлее.

— Поне се надяваме да стане така — добави Лоръл.

— Е, това е на теория — вмъкна Мелани.

Диана погледна Адам, който беше нетипично мълчалив.

— Какво мислиш?

— Заслужава си да опитаме. Но ще ни трябва голяма психическа сила. Трябва всички да се съсредоточим, най-вече защото кръгът няма да е пълен — гласът му беше спокоен и равен и Каси му се възхити. Тя стоеше с лице към Диана, но държеше очите си вперени в шкафа от орехово дърво.

Диана се обърна към Каси.

— А ти какво мислиш?

— Аз? — отвърна Каси учудено, откъсвайки поглед от вратата на шкафа. Не очакваше да я питат; тя не знаеше нищо нито за махалото, нито за оливина. За свой ужас усети как лицето й почервенява.

— Да, ти. Може и да не познаваш методите, които използваме, но в повечето случаи имаш усещане за нещата.

— О! Ами… — Каси се опита да потисне вината и ужаса. — Мисля, че… идеята е добра — каза накрая, осъзнавайки колко нелепо прозвучаха думите й. — Струва ми се уместно.