Л. Смит: Пленница

— Е, може би имате причина да сте нервни… или поне някои от вас — добави той.

— Какво трябва да значи това? Дойдохме тук да търсим тъмната енергия, която избяга снощи — обясни Адам.

Ник замръзна, сякаш го осени нова идея, после цигарата му проблесна отново.

— Може би не търсите, където трябва — каза равнодушно той.

Гласът на Диана беше тих:

— Ник, моля те, обясни ни какво искаш да кажеш.

Ник огледа всички.

— Искам да кажа — започна той бавно, — че докато вие се лутате тук, изпратиха екип до Дяволския залив да разрине камъните от стария Фогъл.

Фогъл? Името не говореше нищо на Каси. После обаче тя внезапно го видя в съзнанието си — месингова табела в кабинет с дървена ламперия.

— Нашият директор? — каза тя задъхано.

— Точно. Казват, че бил затрупан от свлачище.

— Свлачище? — попита невярващо Лоръл. — Тук?

— Как иначе ще наречеш двата тона гранит върху него? Да не говорим за по-дребните неща.

Настъпи тишина, всички бяха в шок.

— Той… — Каси не успя да довърши.

— Не изглеждаше особено добре, когато махнаха онази канара — рече Ник и после не толкова саркастично добави: — Мъртъв е от снощи.

— О, господи — прошепна Лоръл. Всички отново замълчаха от изненада. Каси знаеше, че виждат едно и също — кристален череп, ограден със защитен пръстен от свещи… и как една от свещите угасва.

— Фей е виновна… — изхленчи Шон, но Фей го прекъсна без дори да го погледне.

— Той е виновен.

— Чакайте, чакайте — каза Диана. — Не сме сигурни, че тъмната енергия има нещо общо с това. Как би могла да има, след като е дошла тук и е изчезнала?

— Това не е кой знае какво успокоение — отвърна Мелани тихо. — Ако не го е направила тъмната енергия, кой тогава?

Всички се размърдаха неспокойно сякаш всеки се обърна да погледне останалите. Каси отново почувства празнина в стомаха си. Директорът е… беше… външен човек, който беше ненавиждал вещиците. А това означаваше, че всички в клуба имаха мотив — най-вече онези, които обвиняваха външните за смъртта на Кори Хендерсън. Каси погледна Дебора, после Крис и Дъг.

Почти всички направиха същото. Дъг се завъртя и се усмихна диво и предизвикателно.

— Може и ние да сме го направили — рече той с блеснали очи.

— Така ли? — попита объркано Крис.

Дебора просто гледаше хладно и пренебрежително.

Отново настъпи тишина, после Сюзан каза раздразнено:

— Вижте, съжалявам за Фогъл, но трябва ли да висим още дълго тук? Заболяха ме краката.

Адам сякаш се стресна.

— Тя е права, да се махаме от тук. Няма какво повече да правим — той прегърна Диана и махна на останалите да минат напред. Каси се поколеба. Имаше нещо, което искаше да сподели с Диана.

Диана обаче вече беше тръгнала и Каси нямаше тази възможност. Братята Хендерсън вървяха начело и сега минаха по друг път, не по онзи, по който бяха дошли. Отправиха се към североизточния край на гробището. Малко преди да излязат на пътя Каси забеляза, че теренът беше станал неравен — имаше странна, покрита с трева могила точно до телената ограда. Тя едва не се спъна в нея. Още по-странно беше онова, което забеляза, когато прескочи оградата и погледна назад.

В предната част на могилата се издигаше някакъв каменен квадрат и желязна врата в него. Вратата имаше здрави панти и катинар, но не можеше да бъде отворена. Беше затисната с голям циментов блок с неправилна форма. Тревата около него сочеше, че е бил поставен отдавна.

Ръцете на Каси се вледениха, сърцето и заби лудо и й се зави свят. Опита се да проясни ума си, отбелязвайки с част от съзнанието си, че минават покрай по-нови надгробни плочи. Те бяха от мрамор и надписите им не бяха избледнели от времето. Чудеше се какво става с нея — дали това беше реакция на събитията от последното денонощие? Затова ли трепереше така?

— Каси, добре ли си? — Диана и Адам се бяха обърнали. Каси беше благодарна на падащата тъмнина, докато крачеше към тях и се стараеше да прочисти съзнанието си. — Да. Просто… се почувствах странно. Диана, почакай. — Каси си спомни какво искаше да й каже. — Сещаш ли се, когато преди малко ме попита какво чувствам? Ами, имам някакво особено усещане за господин Фогъл. Мисля, че тъмната енергия все пак има нещо общо. Но… — тя спря. — Не знам. Струва ми се, че става нещо странно.

— Това е ясно — отвърна Адам и протегна ръка, за да я подкани да продължи напред. Каси се отдръпна и го погледна предупредително, докато Диана гледаше в далечината. Той изненадано сведе очи към собствената си ръка.