Л. Смит: Пленница

— Продължавай — каза тихо и напрегнато Диана и Каси смутено започна отново. Диана отдръпна ръката, която крепеше кристала.

Той се завъртя на верижката, докато тя се усука стегнато и после се разви в другата посока. Каси гледаше бледозеления размазан образ и припяваше стихчето все по-бързо и по-бързо. Земя и въздух… не, нямаше смисъл. Оливинът се въртеше бясно като полудял пумпал.

Изведнъж кристалът се залюля напред-назад в широка дъга.

Някой от другата страна на кръга изсъска.

Оливинът беше изпънал верижката, вече не се въртеше, а се поклащаше ритмично и силно. Като махало, осъзна Каси. Не го правеше Диана — ръката, с която държеше верижката, не помръдваше. Оливинът обаче се люлееше силно към центъра на тебеширения кръг на пода и после към обгорялото петно на стената.

— Бинго — каза Адам тихо.

— Това е — прошепна Мелани. — Добре, сега трябва да излезеш и да изнесеш кристала навън. Тръгни… внимателно… към вратата и се опитай да намериш линията на махалото от другата страна на стената.

Диана навлажни устни и кимна; после, държейки сребърната верижка пред тялото си, се обърна плавно и направи каквото и беше казала Мелани. Кръгът се разкъса, за да й направят място да мине и отвън се събраха отново около нея. Не беше трудно да намерят точното място — на стената отвън също имаше прегорено петно, макар и малко по-бледо.

Когато Диана върна кристала на мислената линия, махалото се залюля отново. Право към прогореното петно и после надолу към „Кроухейвън Роуд“ и града.

Тръпка премина по гръбнака на Каси.

Всички се спогледаха.

Държейки кристала далеч от себе си, Диана тръгна в посоката, в която той се люлееше. Всички я последваха, но Каси забеляза как групата на Фей изостава. Самата Каси все така се бореше да не поглежда към Адам.

Над главите им дърветата зашумяха. Червен клен, бук, хлъзгав бряст. Каси вече познаваше повечето от тях, но се опитваше да следи с очи бясно люлеещото се махало.

Те вървяха и вървяха, и завиха по „Кроухейвън Роуд“ надолу към морето. Тук тревата и храстите растяха нарядко в песъчливата почва. Бледозеленият камък промени посоката си и Диана се завъртя, за да го последва.

Сега тръгнаха на запад, покрай дълбоките коловози на черен път. Каси не беше идвала насам досега, но другите членове на кръга очевидно го познаваха и се спогледаха несигурно. Приближаваха се към телена ограда, зад която се виждаше неравна линия надгробни камъни.

— О, страхотно — промърмори Лоръл до Каси и някъде отзад Сюзан добави:

— Не мога да повярвам. Първо вървим километри, а сега…

— Какъв е проблемът? Просто ще посетим някои от дедите ни, почиващи под земята — каза Дъг Хендерсън, а синьо-зелените му очи проблеснаха странно.

— Млъкни — намеси се Адам.

Каси не искаше да влиза вътре. Беше видяла много гробища в Нова Англия — в Масачузетс като че ли на всяка улица имаше по едно, а и беше отишла на погребението на Кори в града. Това гробище не изглеждаше по-различно от другите — малко, квадратно парче земя, отрупано със скромни надгробни плочи, почти идеално изгладени от времето. Но този път с усилие на волята се принуди да последва другите през рядката трева между гробовете.

Диана ги поведе право към центъра на гробището. Повечето от камъните бяха малки и не стигаха по-високо от коленете на Каси. Бяха овални отгоре и имаха по още една малка извивка от двете страни.

— Онзи, който е изработил плочите, е имал страховито чувство за хумор — каза тя с въздишка. На много от камъните имаше груби гравюри на черепи — някои бяха с крила, а други с кръстосани кости. На една от плочите беше изобразен цял скелет със слънце и луна в ръцете му.

— Смъртта е победа — прошепна Фей. Каси усети топлината на дъха й върху тила си и се сепна, но не се обърна.

— О, страхотно — каза Лоръл, когато Диана забави крачка.

Светлината гаснеше. Те стояха в центъра на гробището и прохладният бриз донесе над прегорялата трева слаб мирис на сол. Косите на Каси настръхнаха.

„Ти си вещица — напомни си тя. — Би трябвало да обичаш гробищата. Може би това е най-естественото място за теб.“

Тази мисъл не я успокои особено, но сега заедно със страха усети и някакво странно вълнение. Тъмнината се спускаше към ъглите на гробището и сякаш ги приближаваше. Каси се почувства част от нея, част от един цял нов свят на сенки и сила.

Диана спря.

Сребърната верижка приличаше на тънка линия в мрака, а под нея висеше бледа топка. Каси забеляза, че оливинът вече не се люлееше в права линия, а се движеше хаотично и описваше кръгове. На няколко пъти се залюляваше в една посока, после бавно се завърташе в друга.