Л. Смит - Пленница

След малко Каси вдигна очи към лицето на Диана. Тя се беше намръщила. Цареше мъртва тишина и всички гледаха въртящия се камък.

Каси не можеше повече да издържа на напрежението.

— Какво значи това? — прошепна тя на Лоръл, която само поклати глава. Диана обаче вдигна поглед.

— Нещо не е наред. Доведе ни тук… и после спря. Ако обаче това е мястото, изобщо не трябва да се движи. Камъкът трябва да ни го посочи и да потрепери… нали, Мелани?

— Като една добро ловджийско куче — обади се Дъг с налудничава усмивка.

Мелани не му обърна внимание.

— Така е на теория — отвърна тя. — Досега не го бяхме правили. Може би означава… — тя замълча и започна да оглежда гробището. После сви рамене. — Не знам какво означава.

Косата на Каси отново настръхна. Тъмната енергия беше дошла тук… и беше направила какво? Беше изчезнала? Беше се изпарила? Или…

Лоръл дишаше бързо, елфическото и лице беше необичайно напрегнато. Каси инстинктивно се приближи към нея. Тя, Лоръл и Шон бяха в началните класове на гимназията и бяха най-младите членове на кръга . Вещица или не, но и кожата по ръцете на Каси настръхна.

— Ами ако все още е някъде тук… и чака? — попита тя.

— Съмнявам се — каза Мелани. Гласът и беше равен и спокоен както винаги. — Не може просто да се рее, без да влезе някъде, иначе ще се изпари. Или е дошъл тук и е направил нещо, или… — и тя отново замълча и само сви рамене.

— Но какво може да търси тук? Не виждам нищо нередно и чувствам… — все още мръщейки се, Диана хвана въртящия се оливин с лявата си ръка и го задържа. — Мястото е някак смущаващо… странно… но не долавям тъмната енергия да е направила нещо лошо. Каси?

Каси се опита да разгадае собствените си усещания. Смут, както каза Диана. Усети още и страх, и гняв, и всякакви отрицателни емоции… но може би това бяха нейните чувства? Не беше в състояние да отсъди безпристрастно.

— Не зная — трябваше да отговори тя. — Тук не ми харесва.

— Сигурно, но не това е проблемът. Проблемът е, че няма обгорени петна, които тъмната енергия би оставила, и не откриваме следи от нещо унищожено или наранено — отвърна Диана.

Гласът на Дебора изразяваше нетърпение:

— Защо питате нея ? — каза тя и рязко завъртя глава към Каси. — Тя не е напълно една от нас…

— Каси е част от кръга , също като теб — сряза я Адам. Каси забеляза вдигнатите вежди на Фей и развеселения поглед, който хвърли на Адам и й се прииска да се намеси. Диана обаче я изпревари и пламенно изрази съгласието си с Адам, а Дебора настръхна и ги прониза с очи. Изглежда щеше да пламне спор.

— Тихо! — сопна се Лоръл. — Слушайте! — Още щом гласовете заглъхнаха. Каси чу тихо хрущене на чакъл по черния път. Звукът беше толкова слаб, че можеше да бъде доловен само при пълна тишина в есенния здрач.

„Всички са нащрек“ , осъзна Каси. Сега шумът звучеше гръмовно сякаш горяха фишеци и стържеше по опънатите й нерви. Край пътя забеляза неясна фигура. Адам пристъпи напред и застана пред нея и Диана. „Трябва да говоря с него за това“ , помисли си несвързано Каси.

Стъпките спряха за миг и после неясната фигура тръгна към тях. Адам и братята Хендерсън изглеждаха готови да се нахвърлят върху нея. Кавгата вече беше забравена и Дебора също стоеше в готовност. Шон се свиваше зад Фей. Сърцето на Каси се разтуптя.

После забеляза червена, подобна на горящ въглен точка до фигурата и чу познат глас:

— Няма да е трудно да се справите с мен. Четирима срещу един? Ще бъде горе-долу честна борба.

Крис Хендерсън нададе вик и се втурна напред.

— Ник!

Дъг се усмихна, но сякаш все още искаше да се нахвърли върху приближаващата се фигура. Адам се отпусна и отстъпи назад.

— Сигурен ли си, Адам? Може да се разберем още сега — каза Ник, приближавайки се. Краят на цигарата му припламна, когато дръпна от нея. Адам присви очи и Каси забеляза същата дръзка усмивка, която беше видяла на лицето му на Кейп Код — тогава четири момчета с пистолет го преследваха. Какво ставаше с него? Какво ставаше с всички тази вечер, зачуди се тя. Всички се държаха като луди.

Диана постави длан върху ръката на Адам.

— Не се карайте — каза тихо тя.

Ник я погледна, после сви рамене.

— Май сме леко изнервени — рече той и огледа групичката.

Шон се показа иззад гърба на Фей.

— Малко ми е напрегнато.

— Да, нормално. На теб кога не ти е напрегнато? — вмъкна презрително Фей.

Ник не се усмихна, но Ник никога не се усмихваше. Както винаги лицето му беше красиво, но студено.