Гордън Диксън - Драконът и джинът

— Имаш ли къде да се скриеш, докато те извикам? — попита Джим.

— Да, господарю — отвърна Келб.

— Добре. Скрий се там и чакай. Ще те извикам веднага, след като обмисля някои въпроси. Запомни, че не съм ти обещавал закрила. Не я предоставям на всеки срещнат.

— Сигурен съм в това, господарю — каза смирено Келб.

— Тогава изчезвай. Ще те повикам, когато съм готов.

Джим се изправи на скалата, върху която седеше.

— Достатъчно време прекарахме тук, Хоб. Връщам се в Пафос, в дома на сър Уилям Брутнър.

Джим тръгна по плажа покрай дюните, които го деляха от Пафос — полуград, полусело, населено главно с местни гърци. Срещаха се обаче и неколцина наследници на кръстоносци от различни кръстоносни походи, които не бяха стигнали по-далеч от Кипър. Тези хора се бяха замогнали и живееха в почти европейски къщи — не точно замъци, но много удобни постройки. Сър Уилям Брутнър осигури на Джим храна и подслон, спазвайки обичая, прилаган от британската и европейската висша класа, когато срещне някой, принадлежащ от нейния социален кръг.

— Искаш ли и аз да те наричам „господарю“, милорд? — попита тихо Хоб, седейки на рамото на Джим.

— Разбира се, че не. Не и ти, Хоб — отвърна Джим.

— Но нали ще ме пазиш? Нали не съм „всеки срещнат“?

— Не, разбира се — увери го Джим, — ти си моят Хоб от Малънконтри.

— Разбира се — повтори доволно Хоб. После се отпусна на рамото на Джим.

— Ето къде си бил, сър Джеймс! — сър Уилям Брутнър влезе с широки крачки в стаята на Джим. Краищата на копринените му източни одежди се развяваха свободно. — Търсих те навсякъде!

— Излязох да се поразтъпча по плажа и се разходих между дюните на брега. Денят е прекрасен.

— А също и доста топъл. Разходката ти я биваше: изпусна обяда. Да заповядам ли да ти донесат храна и напитки тук?

— Не, благодаря. Обикновено никога не пропускам обяда…

— Няма значение, всичко е наред — махна с ръка сър Уилям. Той беше нисък широкоплещест мъж, леко пълен, но иначе добре сложен. Квадратното му лице, издаващо, че е на средна възраст, беше загоряло и набръчкано от слънцето. Имаше сиви вежди, малки сиви мустачки и строго изражение.

— Ще те заведа в кафенето на къпалнята. Там ще ни сервират изискани блюда и чудесно вино, като на добри християни. Не е нужно да се преобличаш, обстановката е неофициална. Понякога се отбиват различни пътешественици… Впрочем, открихме твоя приятел, когото търсиш, сър Бруно.

— Искаш да кажеш сър Брайън? — попита Джим.

— Същият. С фамилия Невил-Смит. Запомних го заради името Невил. Ти спомена, че бил свързан с рода Невил от Раби.

— Точно така. Къде е той сега?

— Къде ли? Близо до Епископи, нататък по брега — отвърна безгрижно сър Уилям. — Не в самия Епископи, а в малко рибарско село, което е наблизо. Там се намира замъкът на сър Мортимър Брьогел. Той има няколко малки галери и от време на време пиратства наоколо, колкото да си изкара хляба. Сър Мортимър никак не е алчен. Най-много обича да си седи в залата на замъка, да пие и да играе на зарове. Хайде да тръг… — сър Уилям млъкна насред думата. Келб се бе появил до Джим в кучешкия си облик.

— Господарю — обърна се той към Джим, пренебрегвайки сър Уилям. — Може ли да говоря с теб?

— После! Изчезвай! — прошепна Джим.

Кучето мигом изчезна.

— Джин! — изрева сър Уилям. — Слушай, сър Джеймс, винаги съм оказвал гостоприемство на почтени господа, особено на такива, които идват от Англия, но това вече е прекалено. Джин! Как можа да доведеш в къщата ми джин?! Имаш ли представа колко е трудно човек да се отърве от джиновете? Християнски свещеник няма да се заеме с тази работа, така че ще трябва да намеря мюсюлмански. В повечето случаи обаче не се получава, защото мюсюлманският свещеник не е достатъчно съвестен и трябва отново да търся друг човек. Сто пъти предпочитам да се боря с призрак или гоблин 7 7 гоблин — зъл дух, таласъм. — Б.пр. !

— Не се тревожи! — успокои го Джим. — Когато си тръгна, ще взема джина с мен. Ще ме извиниш, но след като си открил сър Брайън, аз отивам при него, без да губя повече време. Трябва да се срещнем възможно най-скоро.

— Толкова много ли бързаш? Кафенето…

— Боя се, че да. — Джим се напъна да измисли някакво извинение и да тръгне час по-скоро. Точно сега изобщо не му беше до кафенета, вино или европейска храна, въпреки че атмосферата в къпалнята беше приятна. Изведнъж му хрумна нещо. — Чувал си за сър Джон Чандос, нали?

— Чандос? Да, разбира се — кимна сър Уилям.