Гордън Диксън - Драконът и джинът

— Значи ще оставим лодката на брега и ще бягаме — каза Джим. — Какво ще стане обаче, ако пиратите ни преследват и заловят мен, например?

Знаеше, че в Европа човек, облечен богато като него, със сигурност може да бъде задържан за откуп. Собственикът на лодката сви рамене и каза:

— Ще ви вземат всичко ценно и после ви чака същото, както и нас.

— Ако не се разделим — настоя Джим, — а преследващите ни пирати са малко на брой, можем да ги отблъснем.

Собственикът кимна рязко и Джим се обнадежди за миг, но после си спомни значението на жеста. Все още не свикнал с факта, че в някои близкоизточни райони кимването означаваше „не“, а поклащането на глава „да“. Въпреки отговора на лодкаря Джим почувства известно облекчение. Щом като останалите нямаше да останат и да се отбраняват заедно с него, той се чувстваше свободен да се погрижи първо за собствената си и тази на Хоб безопасност. В такъв случай трябваше само да се скрият някъде за малко, Джим да се превърне в дракон и да отлети, отнасяйки Хоб далече от всякакви пирати.

Така или иначе, през целия път не срещнаха никакви морски разбойници, а и на Джим не му прилоша истински. Въпреки това се зарадва, когато стъпи на каменистия бряг пред замъка на сър Мортимър. Всичко изглеждаше чудесно, с изключение на факта, че на плажа ги чакаха половин дузина изключително свирепи и въоръжени мъже с железни или кожени брони и шлемове. Ако се съдеше по лицата им, можеха да бъдат далечни братовчеди на собственика на лодката, но им липсваше неговата приветливост. Джим току-що бе слязъл на брега и един от стражите насочи меча си към гърлото му.

— Махни оръжието, ако не искаш да отнесеш камшика! — изкомандва Джим с типичен рицарски тон и маниер. — Незабавно доложете в замъка за пристигането ми! Аз съм сър Джеймс Екерт де Малънконтри, Драконов рицар, и съм дошъл да видя сър Брайън, който гостува тук. Настоявам веднага да известите сър Мортимър или сър Брайън!

Достатъчно дълго бе живял в този свят, за да знае как трябва да постъпи в подобна ситуация. Тайната бе в това да е колкото може по-богато облечен и да се държи така, сякаш е неизмерно по-високопоставен от всички наоколо.

Стратегията на Джим успя. Войникът, насочил меча към гърлото му свали оръжието, но отстъпи само няколко крачки назад и през рамо нареди на един от другите стражи да предаде думите на Джим в замъка. После мъжът с меча каза:

— Сър Дракон, последвайте ни, моля!

Войниците го ескортираха нагоре по стръмния мокър бряг, покрай безредно построени малки сгради, които бяха отчасти къщи, отчасти складове. Навсякъде имаше мрежи, опънати на колове и риба, която бе окачена да съхне. Непосредствено зад селото теренът изведнъж стана още по-стръмен. До замъка се стигаше по една криволичеща пътека, от която бе по-лесно да паднеш, отколкото да се изкачиш. Джим имаше чувството, че стъпва по някакво странно естествено стълбище с ръбести и неравномерни стъпала.

Замъкът имаше само една кула и няколко долепени до нея ниски дървени постройки и изглеждаше твърде примитивно. Джим обаче забеляза, че крепостта далеч не е толкова паянтова и уязвима, колкото му се стори на пръв поглед. Построен от сиво-сини каменни блокове, замъкът имаше масивна входна врата, която бе здраво затворена и залостена. Водачът на ескорта потропа на нея и извика на хората вътре, след което портата се отвори и откри тесен къс проход между две каменни стени, водещ към друга, не по-малко солидна врата.

Докато вървяха към втората порта, Джим вдигна поглед и видя, че високите стени на прохода са снабдени с тесни амбразури. От тях върху всеки, който е разбил първата врата и щурмуваше втората, можеха да се изливат неприятни вещества, като например вряло олио, което пък на свой ред можеше да бъде запалено с факли, хвърлени през същите тези амбразури. По този начин пространството между двете порти се превръщаше в смъртоносен капан.

Джим обаче беше преведен спокойно и безпрепятствено и през втората врата и бе въведен в изключително мрачно помещение. Изглежда, източникът на светлина тук беше само един, при това доста отдалечен.

Продължиха напред, докато достигнаха до нещо като светлинен кладенец, които преминаваше през средата на замъка и достигаше чак до върха на кулата. Горе се виждаше парченце синьо небе и част от назъбения парапет. При лошо време този отвор несъмнено биваше покриван. Сега обаче шахтата беше отворена, слънчевата светлина проникваше надолу, отблясъците й отскачаха от каменните стени и успяваха да поразсеят тъмнината в останалата част на замъка. Все пак на по-долните етажи, дори и в самия кладенец, осветлението беше подсилено от запалени факли по стените.