Алън Кол - Битката за Ориса

С огромно задоволство научих, че Джинах не се е докопал до почестите и постовете, които му беше приписал властелинът в своята фалшива Ориса. Когато се върнал от Ликантия, магистратите и жреците му потърсили сметка за злоупотребите по време на обсадата и задето ме е пратил след флотилията на властелина в съмнителната компания на банда пирати. Разжалвали го — собственото му семейство се отказало от него — и го прогонили от града и от цялата територия на Ориса. Последно се чуло, че го отвлекли роботърговци и го продали като гребец на продънена баржа, която кръстосвала пиратските води при Джейпур.

През двете години на отсъствието ни били организирани редовни бдения, казани били хиляди молитви и били направени стотици жертвоприношения, за да извоюваме победа и да се върнем живи и здрави. Малко преди да се върна у дома, силно земетресение разтърсило Ориса, като епицентърът му, изглежда, бил хълмът, където се издига жреческият дворец. За щастие, жертви и щети почти нямало. Жреците направиха нужните изчисления и се оказа, че земетресението съвпада по време с последната битка между мен и властелина — когато бях пантера и се сражавахме в етерите.

Колкото до самата пантера, повече не я видях — освен в редки мъчителни сънища.

Любовният ми живот можеше да е богат и разнообразен, ако бях поискала. Много жени се домогваха до дните и нощите ми. Както беше предрекла принцеса Зиа, Трис дотича при мен веднага щом се върнах. Не се беше омъжила, разбира се, и се кълнеше, че чувствата й към мен още са живи. Каза, че разривът помежду ни бил глупаво недоразумение, и понякога си мисля, че може и да повярвам на думите й. Друг път обаче… е, да речем, че просто реших за известно време да остана сама и целомъдрена.

Питаш какво ще правя оттук насетне ли, писарю? Има ли значение? Книгата е готова, историята е разказана и с това би трябвало да стигнем до края.

О, добре де. Ще се опитам да обясня.

Преди седмица Амалрик ме покани във вилата си. Прекарахме си страхотно, пихме вино и клюкарствахме, а Оумъри ни свиреше на лирата си. В градината цареше познатият прекрасен хаос от обрасли пътечки сред благоуханни цветя и овошки. С брат ми взехме виното и излязохме да се поразходим, стигнахме до простичкия каменен параклис на майка ни и приседнахме на скамейката до фонтана.

Амалрик ми зададе същия въпрос като теб, писарю — какво ще правя сега?

Засмях се.

— Мислех, че поне за теб компанията ми е достатъчна, братле — казах. — А ето че и ти надигаш глас заедно с глутницата, която ме обсажда. Защо не могат да оставят на мира войника, когато се прибере у дома? Не, трябва веднага да се хване на работа, да мисли за бъдещето. Боже опази, ако реши да помързелува малко. — Вдигнах чашата си. — За момента ми стига да се наслаждавам на виното. По възможност на припек и някой да ми пее. Какво лошо има в това?

Амалрик разбра намека ми и напълни отново чашата. После каза:

— Искат да възродят Маранонската гвардия.

Въздъхнах.

— Значи това било! Виж… магистратите вече ме помолиха да поема командването на новата гвардия. И аз им отказах възможно най-любезно.

Амалрик ме стрелна с момчешката си усмивка, която толкова обичам.

— А мен помолиха да ти окажа натиск, за да променяш решението си.

Поклатих глава.

— Кажи им, че си ме молил, докато не ти е изтръпнал езикът, но аз така и не съм се вразумила — предложих му. — Отговорът ми е не.

— Какво се е променило, Рейли? — попита той. — Преди Маранонската гвардия беше целият ти живот. От малка искаше да станеш войник и гвардията беше сбъднатата ти мечта.

Отпих от виното. После казах:

— Омръзна ми да водя млади жени на смърт. И така си имам предостатъчно призраци, които да ми правят компания. Повече не ми трябват.

— Значи окончателно си приключила с войниклъка?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърнах. — Но докато нищо не заплашва Ориса, едва ли ще хвана отново меча.

— Тогава какво искаш да правиш? — продължи да ме притиска той.

Незнайно защо очите ми се наляха със сълзи.

— Искам просто да ме оставят на мира — казах, като се мъчех да удържа сълзите.

Амалрик ме прегърна и прошепна:

— Това няма да стане, сестричке. Имаш нещастието да си най-големият жив герой на Ориса.

Прогоних самосъжалението и изтрих ядно очите си.

— Имам също нещастието да не разбирам от нищо, освен от войниклък — казах.

— Не е вярно — възрази брат ми. — Ти си много повече от ръка, която върти меча. Знам го още откакто бях досадно хлапе, което обожаваше храбрата си сестра и постоянно й се вреше в краката.