Алън Кол - Битката за Ориса

Вдигна ръка към гърдите си, където я беше ритнало чудовището, и примижа.

— Ще удуша следващата, която каже, че ми завижда за циците — измърмори. — Само ми се пречкат проклетите.

Засмях се от сърце, без да ме е грижа как ще отекне звукът в стоманената зала. Полило също се разсмя и се прегърнахме. Бутнах я на ръка разстояние от себе си и я погледнах в очите.

— Обичам те, Полило — заявих тържествено и се изкисках.

— Бас ловя, че го казваш на всяко момиче, дето те е измъкнало от лапите на демон — изкиска се и тя.

Смехът ни утихна.

— Той знае, че сме тук — казах аз.

— Ми хубаво — рече Полило и претегли брадвата в ръката си. — Давай тогава да го намерим това копеле и да му светим маслото.

Тръгнахме спокойно към вратата в другия край на залата, стъпките ни отекваха по стоманения под. Коридорът от другата страна беше дълъг и тъмен като онзи, по който бяхме дошли, но ние пробудихме с шепот няколко огнени мъниста и ги вдигнахме високо пред себе си да ни осветяват пътя. Коридорът извиваше в широки дъги, които водеха надолу; и колкото по-надолу се спускахме, толкова по осезаемо ставаше странното пулсиране като от тежка машинария. На няколко пъти ми се стори, че зървам сянката на голяма котка — миг преди да свърне зад поредния завой. А после усетих парене по ръката, с която стисках меча, погледнах дланта си и видях, че белегът с форма на двуглав лъв се е подул и посинял от приток на кръв. Приближавахме. Свърнахме зад поредния завой и пред нас се появи светлина.

Дадох знак на Полило да спре. Трябваше да помисля, а скоро надали щях да имам такава възможност. Шансовете ни бяха смехотворни — меч, брадва и мускули срещу магията на властелина. Този път го нямаше Гамелан, от чийто богат опит да почерпя вдъхновение, нямаше го и сандъка му с магически прахове и шишенца. Нямах никакви помощни средства от магическо естество. А после си спомних казаното от Гамелан — че Дженъс Грейклок се надсмивал над тези неща. Според него те само помагали на магьосника да фокусира мислите и енергията си. Ами браво на Грейклок, помислих си. Браво на неверния син на пъпчива курва, който не се беше свенил да забива нож в гърба и който накрая беше измамил приятеля си. И докато псувах Грейклок, лошия си късмет и самата себе си заради оскъдните си магически умения, образът на пантерата изникна в главата ми. Спомних си валмото козина, което бях пъхнала в джоба си.

Полило сигурно реши, че полудявам, когато го извадих, коленичих на пода и замърморих под нос. В главата ми се въртяха хаотични мисли, като уличен боклук преди буря. А после го измислих — или така поне се надявах — и притиснах козината в белязаната си длан.

Силно парене жулна дланта ми, толкова силно, че едва не извиках. Отворих ръката си и видях, че козината и белегът са изчезнали. Но дланта ми още пареше и без да мисля, я облизах да облекча болката. И тя изчезна веднага. Станах, умът ми бе ясен като никога. Все едно бях пила от вълшебен пречистващ извор. Тръгнах към светлината, силна и уверена.

Не бях направила и десетина крачки, когато ме удари магия — магия като висока вълна в бурно море. Но аз удържах на напора и ударих на свой ред с цялата сила на волята си. Вълната се отля, но щеше да дойде отново, затова издигнах в ума си бент и когато отново се юрна към мен, вълната се разби в него. Изсмях се дивашки и се обърнах да повикам Полило, за да довършим заедно властелина.

Но тя стоеше като вкаменена, с разкривено от болка лице. Изграчи едва чуто:

— Рейли, аз… — Не довърши, пометена от нова вълна болка. Направих крачка да й помогна, но тя се вдърви внезапно и се изправи в целия си внушителен ръст. Болката беше изчезнала от хубавото й лице, заменена от горяща омраза. Отвори уста и оттам се ливна гласът на властелина: — Приготви се да умреш, Антеро!

Полило замахна с брадвата си към мен, вложила в удара цялата си сила. Отскочих. Брадвата изсвистя на сантиметри от мен и издрънча в металната стена. От нечовешката сила на удара стоманата се огъна и когато Полило издърпа брадвата да замахне отново, в стената зейна наръфана дупка.

— Полило, недей! — изкрещях, макар да знаех, че не тя ме напада.

Гмурнах се странично и този път брадвата се заби в пода. Скочих на крака и съзрях пролука, докато Полило вдигаше за пореден път оръжието си. Дори в нейните ръце брадвата бе по-тромава от всеки меч. А и аз бях много по-бърза от нея. Трябваше само да скъся със скок дистанцията и да я пробода. Годините на обучение и опит крещяха да го направя. Но аз не можех, не исках и нямаше да посегна на сестрицата си. По-скоро бих умряла. И едва не умрях при следващия й удар. Мушнах се под брадвата и се метнах встрани. Полило хукна след мен по коридора, псуваше ме с бумтящия глас на властелина, замахваше да ме удари при всеки удобен случай. Металният коридор кънтеше от смъртоносната песен на брадвата.