Алън Кол - Битката за Ориса

Следях с половин ухо налудничавото му бръщолевене. Докато той говореше, си спомних разсъжденията на Гамелан, построени върху теориите на Грейклок: „Магията консумира сила, Рейли — беше казал той. — Точно както мелничарското колело има нужда от вол, който да го върти. А волът има нужда от фураж. Фуражът пък израства от семе, което черпи от силата на слънцето, за да поникне. А само боговете знаят какво захранва слънцето. Но дори и тази сила не може да е безкрайна. И колкото повече се черпи от нея, толкова повече изстива огънят й“.

Ако това беше вярно, би обяснило защо властелинът стои пред мен в тази по-слаба, смъртна форма, вместо да се яви като могъщ призрак в небето. Цялата му сила беше насочена към поддържането на странната реалност, в която се намирахме. От тази стая в кулата и железния замък до фалшивата Ориса, която чакаше машината да я стрие на прах. А колко сила поглъщаше самата машина не исках да гадая дори.

Погалих пантерата по главата и тя измърка страховито.

— Какво ще стане, магьоснико — попитах, — когато със сестра ми пробием стената? Знаеш, че това ще стане. Знаеш, че твоите сили отслабват, а нашите растат.

Пантерата изръмжа, а в очите на властелина премина сянка. Надявах се да е породена от страх.

Вдигнах брадвата.

— Смееш ли да се изправиш пред мен в тази си форма, магьоснико?

Замахнах с цялата си сила. Чу се оглушителен трясък като от избухнала грънчарска пещ. Трептящата стена се нажежи до бяло, после изчезна. Пристъпих напред, следвана неотлъчно от пантерата.

— За да убиеш мен — казах, — ще трябва да унищожиш и всичко друго.

От угасващия огън в очите му разбрах, че съм уцелила право в десетката. Омразата го извади от вцепенението и той изрева, а после въздухът запука от прилив на магия. Метнах брадвата. Тя го удари право в гърдите — заби се в тях и го събори назад. Той се спря в стената и се свлече надолу. Трябваше да умре, или по-точно да умре отново, защото веднъж вече го бях убила. Но вместо това той се надигна, нищо че брадвата стърчеше забита в гърдите му. Извадих меча си да го довърша, но в същия миг от тялото му изригна червен дим. Завихри се и изпълни цялата стая, чак до високия купол. И от този дим надвисна преобразеният властелин.

Двуглавият лъв изрева към мен, челюстите му изтракаха свирепо, зъбите бяха дълги като копия. Ала на неговия рев подобаващо отвърна пантерата. Скочи към звяра и заби зъбите си в една от предните му лапи. Лъвските глави нададоха вой на болка и ярост. Звярът се отърси от пантерата и тя отхвръкна назад, но докато се преобръщаше във въздуха, тялото й се уголеми и когато падна и отново скочи на крака, главата й беше на едно ниво с моята. С последен яростен вой двуглавият лъв разби стената на замъка и излетя навън.

Замъкът потрепери. Стопено желязо започна да сълзи по стените. А после цялото „съоръжение“ — замъкът, машината, фалшивата Ориса и въобще всичко — започна да се руши под и около мен. Пантерата изрева и ме извади от вцепенението. Разбрах какво трябва да направя. Миг преди подът да се продъни под краката ми се метнах към нея и се хванах за козината й. Тя скочи и двете се стрелнахме през широкия отвор, който двуглавият лъв беше направил в стената.

Вместо да падне, пантерата се понесе нагоре. Наместих се на гърба й и двете препуснахме през нощното небе. Погледнах надолу и видях как железният замък избухва в пламъци и ярост. А после погледнах напред и видях червените криле на бягащия властелин.

Пантерата увеличи скоростта си, още и още, докато светът наоколо не се превърна в картина от размазани петна, понесени от вятър, който пареше очите. Стиснах по-силно пантерата и усетих как се сливам със силните й играещи мускули. А после те станаха мои, мои станаха и тежките лапи с остри нокти. Сърцето на пантерата беше моето сърце, нервите ми пламтяха от стремителна котешка омраза, жажда за лов изпълни съзнанието ми. Слях се изцяло с пантерата и победоносен вой се изтръгна от раззинатата ми муцуна, обзе ме радост от преследването, нетърпение да хвърля всичката тази сила срещу властелина. Прескачах от облак на облак, изпълнена с презрение към всички хвъркати същества, с които можех при нужда да се нахраня.

Настигнах го на един планински връх. Огън и светкавици изригнаха от двете усти на звяра. Но котешките ми инстинкти с лекота избегнаха обстрела и властелинът побягна отново, преди да го връхлетя. Настигах го, но после огромен черен пропад се отвори в небето и звярът се стрелна през него. Последвах го. Знаех, че прекрачвам порта към друг свят, но котешкото ми сърце не се страхуваше, котешкият ми мозък не даваше и пукната пара… и котешкото ми тяло се озова насред огромно ледено поле.