Алън Кол - Битката за Ориса

Ледът беше прозрачно син и прорязан с розови жилки. Извадих ноктите си и ги забих в него, после поех предпазливо напред, като ръмжах заплашително към плячката си. Знаех, че нито аз, нито лъвът можем да излетим във въздуха на това място, знаех го не по силата на някаква логика, а като факт, като един от природните закони, на които се подчиняваха същества като нас.

А после светът се размести отново и се озовах на друго място. Място на огън и задушлив дим. Хвърлих се слепешката напред, нагорещената пътека изгаряше лапите ми, жежкият въздух пареше дробовете ми. Със същото, изглежда, се беше сблъскал и властелинът, защото огненият свят изведнъж се разтече около мен… и се озовах в тясна клисура.

Стотици отровни змии се гърчеха на пътеката и ме нападаха ожесточено, но аз минах през тях, като прескачах от камък на камък. Клисурата, чиито стени се издигаха високо, лъкатушеше като змиите към гигантска скална стена. Високо горе, кацнал на самия връх, се издигаше дворец с изумрудени куполи и колонади от злато, грейнал под лунните лъчи.

Двуглавият лъв щурмуваше скалната стена към двореца и аз знаех, че успее ли да се изкатери дотам, всичко ще бъде изгубено. Но скалата беше мека и ронлива и се трошеше под ноктите му.

Изревах и ревът на моята пантера го смрази. После звярът се обърна към мен. Уголеми се, още и още, после отново прие формата на властелина. Само че този властелин беше седем метра висок, имаше гигантски лъвски лапи и огромни жълти зъби. Изрева предизвикателно и ревът му отекна до небесата. Скочих отгоре му и усетих острите нокти да се впиват в плътта ми.

Ударих го с лапа и захапах брадата му; усетих горещото меко гърло отдолу. И щракнах челюсти. Кръвта, за която копнеех, бликна. Лапите му отпуснаха хватката си. Властелинът се строполи, но аз не отпуснах смъртоносната си захапка, а тръсках ли тръсках глава, докато кръвта не спря да шурти и сърцето му не замлъкна.

Тогава го пуснах и вдигнах глава. Стоях върху трупа на властелина. Видях малка тъмна струйка дим да се отделя от гърдите му и разбрах, че това е душата му, или по-скоро онова, което беше останало от нея. Пернах я с лапа като да беше мишка и я смазах.

Властелина вече го нямаше.

Триумфалният ми писък отекна до самата луна.

А после властелинът, клисурата, замъкът и самата луна изчезнаха, аз вече не бях пантера, а най-обикновена Рейли, една съвсем смъртна жена и воин.

Лежах на палубата на кораб и кървях от множество рани. Палубата на моя кораб. И труповете на моите гвардейки се валяха около мен. Малко встрани зърнах тялото на Гамелан. До него — тялото на Полило. Надигнах се и плъзнах поглед по бурното море.

Знаех, че изобщо не съм напускала тази палуба с тялото си — само с духа си. Бяхме се сражавали тук. И бяхме продължили битката си в етерите, където бях спечелила окончателната победа. Свлякох се на едно коляно и благодарих на Маранония, че е дарила дъщерите си с благородна смърт.

Погледнах дланта си. Лъвският белег беше изчезнал завинаги.

А после заплаках. Плаках за Полило, плаках за Гамелан, за Корайс, за Исмет и за всички други. Плаках и за себе си. Още бях жива и знаех, че тази вина ще ме мъчи до края на живота ми.

Не помня много от случилото се след това. Пътят към Ориса беше дълъг и труден. Мисля, че гладувах. Сигурно са ме мъчили студ и жега. Не знам. Успяла съм някак да скалъпя импровизирано платно и да продължа на изток, към дома. Успяла съм някак да привържа руля. Ветровете явно са се смилили над мен и не са откъснали платото от мачтата. Морето явно е сдържало гнева си. Боговете навярно са решили, че играта е стигнала естествения си завършек и в мен не е останало нищо забавно.

Накрая видях кораб на хоризонта, орисиански кораб — един от търговската флота на Амалрик. Този път не беше номер и капитанът изпадна в страхопочитание, когато му казах коя съм и какво съм направила.

Когато най-сетне се прибрах у дома, Ориса ме посрещна като герой, както добре знаеш. Посрещането беше искрено и топло и ми донесе радост, от която сърцето ми се препълни. Гражданите на Ориса ме понесоха на раменете си по улиците и така чак до амфитеатъра, където речите и почестите нямаха край; а след това по домовете и в кръчмите се ляха тонове вино в добрата стара орисианска традиция.

Амалрик ме посрещна с прегръдка, от която ребрата ми изпукаха. Оумъри не спираше да ме целува, докато и двете не ревнахме от щастие. Порцемус и другите ми братя бяха удовлетворително хладни и мълчаливи. Константата на тяхната неприязън ме зарадва почти колкото обичта на Амалрик.