Алън Кол - Битката за Ориса

Прошепнах й тихо:

— Отмъсти за нас, сестрице.

Извървях дългата дъга до вратата отсреща и когато стигнах до нея, не се поколебах, а влязох. Властелинът ме чакаше.

Стоеше до един прозорец и от мрачната гледка навън прецених, че се намираме в централната кула на железния замък. Очите му светеха, устните му се бяха разтеглили като в посмъртна маска, а в оградения от брада процеп жълтееха дългите му зъби. Но този път не се смееше; не ме засипваше с хули; не ръсеше цинични подигравки заради пола ми; не ме сочеше с крив пръст и не ми крещеше да се махам. Сигурно би трябвало да се вкаменя от страх, да се свия пред този могъщ магьосник. Вместо това само го забърсах небрежно с поглед и се заех да огледам стаята. Помещението на върха на кулата беше истинско средище на черна магия, пълно с черепи, демонски нокти, човешки органи и крайници в буркани и малки каменни статуетки на разкривени в агония създания. Беше горещо и вонеше на мръсен канал и гнилоч. Нещо помръдна изящно до мен, но аз не отскочих уплашено. Знаех какво е и сведох спокойно поглед към клекналата до мен пантера. Тя изсъска срещу властелина.

Почесах я зад ушите и вдигнах поглед към общия ни враг.

— Свърши се — казах.

Стиснах удобно брадвата и пристъпих напред, пантерата тръгна с мен. Властелинът махна с ръка и въздухът пред нас се размаза като мараня в горещ летен ден. Блъснах се в невидима стена. Но повърхността й поддаваше и аз увеличих натиска си с помощта на заклинание. Тя поддаде още малко, после се втвърди, когато властелинът подсили магията си. Но аз знаех, че е само въпрос на време, преди стената да поддаде окончателно.

— Чий демон си ти? — изсъска властелинът.

Изненадах се.

— Демон ли? Не съм демон.

— За мен си — каза той. — Ти си женският пор, който разруши царството ми. Уби брат ми, а мен не спря да преследва, където и да отидех.

От своята си гледна точка сигурно беше прав. Увеличих натиска върху стената и усетих как се разтриса. Пантерата изръмжа доволно. Още малко и щяхме да пробием.

Властелинът се изсмя с подновена увереност.

— Още не съм приключил, Антеро. Знаеш, че не можеш да се мериш с мен. Талантът ти е кръвно наследство, нищо повече. Семе, пренесено от майка ти, която обърна гръб на нашето изкуство. А в такава магия не може да има величие.

Беше мой ред да се изсмея.

— Тогава защо те е страх? — попитах. — И как слабачка като мен успя да те надвие?

— Единствената ми грешка беше, че те проклех — каза властелинът. — Разбрах, че ще умра от ръката ти, и реших, че проклятието ще е единственото ми отмъщение. Но докато умирах, съзрях друг начин и избягах в този свят. Само че онова глупаво проклятие те привърза за мен. Попречи ми да осъществя най-голямата мечта на всеки магьосник — да се сдобия със силата на самите богове.

Изсмях се на думите му.

— Смяташ, че можеш да бъдеш бог? Ти?

— Аз вече съм бог, порче нещастно — каза властелинът. — Битката с теб само увеличи силата ми. Пирувах с нещастието ви. Пих от кръвта на вашите мъртви. Погълнах и собствените си мъртви съюзници. Трябваше да се откажеш навреме, Антеро. Трябваше да се вслушаш в страха, с който населих сънищата ти. Ти също ме накара да страдам, вярно. Но аз те нараних повече. Убих всичките ти войници. Заклах всичките ти приятели. Обърнах срещу теб последната ти дружка. И когато умря, всмуках с наслада страха й; предателството й ме опияни като неразредено вино.

— Тя не ме предаде, магьоснико — казах. — Ти я подчини с магията си. Не Полило се опита да ме убие, а ти.

Властелинът се изсмя подигравателно.

— Голяма разлика, няма що. Не вярвам да намираш утеха в това.

Обаче намирах. Полило не беше като Грейклок, който беше обърнал гръб на брат ми. Остана вярна до самия край. Разтеглих устни в широка усмивка и властелинът съзря истината в нея. Съзря я и се намръщи. Не беше успял да ме нарани и това нараняваше него. Пантерата изръмжа, когато отново натиснах невидимата стена на властелина, но този път съпротивата му беше по-силна и ни изтика няколко крачки назад.

Тази дребна победа му вдъхна увереност.

— Признавам, че ми създаде доста работа, порче — каза той. — Дълго мислих какво толкова притежават Антеро, че да ми носят такива неприятности. Няма да споря, че има някаква сила, която подкрепя семейството ви — и особено теб. И тази пантера без съмнение е неин емисар. Как иначе може да се обясни успехът ти досега? Как иначе би оцеляла толкова дълго? Ала знай едно, Рейли Антеро — чиято майка беше Емили. Знай, че който и да те подкрепя, го прави за свои цели и ничии други. И няма още дълго да ти пази гърба. Знай, че единствено твоята смърт ме дели от божествения трон, който е само на крачка от мен. Когато умреш, с теб ще умре и Ориса. Машината е задействана и й трябва само твоята кръв, която да смаже механизмите й, за да доведе задачата си докрай. А когато Ориса падне, ще дойде редът на Далечното царство. Скоро целият познат свят ще бъде мой. А с тази власт в ръцете ми световете, в които избягах от смъртта, също ще коленичат пред мен.