Алън Кол - Битката за Ориса

От нищото изникна Исмет, кръв течеше от устата й, с едната си ръка притискаше зейналата рана на корема, но цялата й сила очевидно се беше вляла в другата ръка и в дългия меч, който разсече дълбоко крака на демона, преди да е стигнал до мен.

Създанието изпищя… и изчезна.

— Там горе е! — извика Полило.

Демонът стоеше на покрива на кръчмата, кръв бликаше от крака му. Двете с Полило приклекнахме, готови да посрещнем следващата атака. Звярът се втренчи в мен и сякаш мярнах искрица страх в очите му. А после нададе нов вой и се стопи във въздуха.

С Полило хукнахме към свилата се на паважа Исмет. Още беше жива, усмихна ми се едва-едва и каза:

— Знаех, че ще дойдеш.

И умря.

Дълго стоях на колене до тялото й. Странната жена-воин, която от толкова години беше духът на гвардията ни, която беше повече от всяко знаме и от всяка статуя на богинята, вече я нямаше.

Знаех, че няма да срещна друга като нея. Тя беше дясната ми ръка, беше ми приятелка.

Спомних си какво почувствах, когато въпреки заповедите ми Исмет дойде с мен по стълбите на морския замък в Ликантия, за да убием властелините. Че сме екип. А ето че беше загинала, за да спаси мен.

Предала я бях, макар да бях направила всичко по силите си. Ако бях настояла да прекара отпуската си с мен… Тогава може би… Но нямах време за такива мисли.

— По-добре да вървим — каза Полило. — Онзи грозник може и да се върне.

Съмнявах се, но не казах нищо. Конят ми беше избягал, така че излязохме пеша от уличката и тръгнахме към реката. Полило ме заведе на едно скришно място под доковете. Съживи с шепот няколко огнени мъниста, а аз се огледах и вдигнах вежди. Тук очевидно живееше някой, макар и временно. Сред другите импровизирани удобства имаше малък сламеник и стомна, която Полило побърза да отвори. Отпи дълбока глътка и ми я даде. Едва не се задавих от силната ракия, но след първата парлива глътка ми се услади.

— Явно си прекарала тук известно време — отбелязах аз. — Защо не ми кажеш какво става?

— Така и не стигнах до къщата на майка ми — обясни Полило. — Брат ми ме чакаше, когато пристигнахме, ако си спомняш.

Кимнах. Спомнях си бегло високия слаб младеж, който се беше хвърлил да прегръща Полило, а после се беше изчервил като момченце, когато сестра му ни запозна в хаоса на посрещането.

— Да, ама после го изгубих в тълпата — продължи Полило. — Поне така си помислих отначало. Търсих го близо час, после реших, че сигурно ме чака на кръстопътя извън града. Отидох при източната порта, но там имаше войници, които отказаха да ме пуснат. Настоях, но напразно. Същото стана и при другите порти.

— Но аз на няколко пъти минавах през западната порта, откакто се върнахме — казах. — И не съм виждала никакви войници там, нито някой ме е спирал.

Полило изсумтя изненадано.

— За това не знам. Ама и другите жени, с които говорих, са били спрени при портите. На никоя не е било позволено да напусне града.

— Ти къде отиде? — попитах.

— Няколко нощи прекарах в казармите при Исмет.

Усетих как лицето ми се зачервява и още веднъж съжалих, че не бях убедила Исмет да приеме поканата ми.

Полило се досети за какво мисля и каза:

— Исмет не е единствената загинала. Знам за още три, убити от демони.

Догади ми се. Страхотна новина, няма що.

— Денем не беше толкова лошо — каза Полило. — Отбивах се да пийна в кръчмите. Хапвах по нещо от уличните павилиони. Ама нощем всичко затваря и демоните тръгват на лов. Отначало не разбирахме какво става. Аз научих случайно — от бележките на таблото пред кръчмата.

— Видях твоята — казах.

— Надявах се да я видиш — отвърна Полило. — Така и не успях да стигна до вилата ти, колкото и да се опитвах. Накрая реших, че все някога ще дойдеш в града и ще успееш да минеш там, където мен ме спираха. Молех се като някой изкукал жрец да ни потърсиш в старите явки и да видиш бележката. — Успя по някакъв начин да се усмихне. — Не помня да си отказвала почерпка, затова реших, че е твърде вероятно да дойдеш, ако видиш бележката.

— Къде са другите? — попитах.

Полило сви рамене.

— Крият се из целия град. Ще отнеме известно време, докато ги съберем, но не е невъзможно.

После разказа как двете с Исмет били нападнати няколко нощи след като се окопали в казармата. Успели да избягат на демона, а скоро научили, че и други гвардейки са били нападнати. Решили да останат заедно и да държат връзка с колкото се може повече от жените. Оттогава се криели и чакали нощта на евентуалната ни среща.