Кели Армстронг - Пробуждането

Не бяхме направили и двайсет крачки, когато на пътя ни се изпречи някаква фигура. Саймън вдигна ръце, готов за заклинание.

- Саймън, аз съм. .. - рече мъжът, като завърши с „ууф", тъй като заклинанието го застигна и той падна възнак на земята.

- Андрю! - викна Саймън и се втурна към него.

Мъжът се изправи с кисела усмивка на лицето и изтупа дрехите си с ръка.

- Виждам, че си усъвършенствал магията за отблъскване.

Андрю бе малко по-висок от Саймън, ала имаше набито телосложение, беше як, с широко лице и извит нос. Остриганата му като на пехотинец коса беше сива, въпреки че не изглеждаше по- възрастен от баща ми, и приличаше на оттеглил се боксьор. Не очаквах, че онази уютна и чиста къщичка е обитавана от такъв човек.

Щом ме погледна, усмивката му се стопи, а бръчката между веждите му стана още по-дълбока, сякаш лицето ми му беше познато, но не можеше да се сети откъде. Понечи да каже нещо. После наостри уши.

- Някой идва - каза Андрю.

Саймън погледна към едрата фигура, която се приближаваше безшумно.

- Това е Дерек.

- Не, не може да е. - започна Андрю.

Дерек излезе на полянката и луната го освети. Андрю вдигна поглед към него и премигна. Вторачи се в Дерек, сякаш се мъчеше, без особен успех, да види в него момчето, което познава.

Освен изненада, в очите му се появи и някакво безпокойство, може би дори страх, сякаш виждаше не сина на своя приятел, а огромен и силен върколак. Той побърза да прикрие страха си, но не преди Дерек да го забележи и да извърне поглед встрани, с напрегнати мишци и стиснати зъби, в опит да покаже, че всичко е наред, че не му пука. Но аз знаех, че му пука.

- Ти. пораснал си.

Андрю се опита да се усмихне, но не успя съвсем, а на Дерек това му се стори дори по-лошо от страха, който се бе изписал на лицето му. Престана да гледа към него и измърмори:

- Да.

Саймън посочи към мен.

- Това е.

- Нека позная. Момичето на Даян Енрайт.

Поклатих глава.

- Клоуи Сондърс.

- Заради косата е. - уточни Саймън. - Беше руса, но трябваше да я боядисаме, защото.

- По-късно - каза Дерек и погледна към Андрю. - Дъщерята на Енрайт е в ръцете им. Виктория.

Андрю свъси вежди.

- Сигурен ли си?

Саймън взе радиото ми и го размаха.

- Клоуи го е отмъкнала от тях. Чухме, че ти си избягал и че са заловили Тори.

- Тогава ще отида да я освободя. А вие тримата ще се качите в камиона.

Той ни обясни къде да го намерим и се накани да тръгва.

- Идвам и аз - каза Дерек. - Ще я намеря по-бързо от теб.

Андрю бе готов да възрази, ала като хвърли поглед към Дерек, му стана ясно, че само ще си изгуби времето, така че взе радиото от ръцете ми и ни нареди да се настаним на сигурно място в камиона.

Намерихме камиона - стар джип, - скрит зад плевника на съседите.

Вратата му беше отворена. На мястото на ключа за запалване бе напъхано парче метал. Саймън тъкмо го оглеждаше, за да види дали ще може да запали двигателя, когато от гората изскочиха трима души и се затичаха към нас: Дерек, Андрю и Тори.

Двамата със Саймън отворихме предните врати, минахме отзад и седнахме. Дерек се настани на седалката до шофьора. Тори седна от другата ми страна.

- Бързо я спасихте - каза Саймън, когато Андрю включи двигателя.

- Нямаше нужда да ме спасяват - отвърна Тори. - Мога сама да се грижа за себе си.

Дерек измърмори, че ще си спомни думите и, когато се наложи отново да рискува живота си, за да и помогне.

Андрю подкара джипа и аз попитах Тори какво се бе случило. Хванали я и била държана под охрана, докато останалите са ни търсели. Отначало я пазили двама души, но когато нещата се объркали, оставили само един охранител.

- И с едно хубавичко заклинание те изгубиха единствения си затворник.

- Наистина ли мислиш, че не са се сетили за способностите ти? - попита Дерек.

- Е, подцениха ме - отвърна тя.

Дерек изсумтя. Саймън понечи да я попита нещо, ала Андрю ни шътна да мълчим, докато се друсахме през неравното поле. Караше със загасени фарове и напредвахме бавно.

Саймън се размърда до мен, като се мъчеше да се настани удобно на тясната седалка. Дланта му докосна крака ми, после намери ръката ми и я хвана. Усмихна ми се и аз му отвърнах.

Очаквах да ме стисне окуражително и да ме пусне. Ала той прие усмивката ми като позволение, вплете пръсти в моите и остави ръката си в скута ми. Въпреки че бях уморена - в главата ми се блъскаха най-различни въпроси, а във вените ми продължаваше да блъска адреналин - прониза ме странна тръпка. Но ми се стори доста глупаво. Да се разтреперя, задето ме е хванал за ръката? Да не сме в пети клас?