Кели Армстронг - Пробуждането

„Да, но внимавай много да не се набодеш на собственото си оръжие."

Прибрах острието.

- Клоуи? - прошепна женски глас.

Извърнах се толкова бързо, че кракът ми се подхлъзна на меката пръст.

- Тори?

Вторачих се в мрака. В гората бе толкова тъмно, че различавах само силуети, които с еднакъв успех можеха да са както дървета и храсти, така и човешки същества. Пръстите ми докоснаха фенерчето, но бързо се отдръпнаха от него и аз продължих да се взирам.

- Тори?

- Шшшт. Насам, мила.

Обръщението ме накара да настръхна цялата.

- Лельо Лорън?

- Шшшт. Следвай ме.

Зърнах една фигура. Виждаше се толкова слабо, колкото се чуваше и гласът - пред мен сияеше само светлата и блуза. Аз не помръднах. Звучеше като леля Лорън и фигурата имаше нейният ръст, ала не бях убедена, че това е тя и затова не хукнах след нея, като някое малко дете, на което много му се иска да повярва на онова, което вижда, и с лекота влиза в капана.

Извадих фенерчето си и го включих, но фигурата се стрелкаше между дърветата и бе невъзможно да видя нещо повече от силует и риза. По едно време тя погледна назад и аз зърнах профила и и кичур руса коса - неясна картина, която обаче бе достатъчна за мен да реша, че това е тя.

Леля ми махна с ръка да побързам, свърна вляво и навлезе още по-дълбоко в гората. Последвах я предпазливо, без да се вслушвам в лошото си предчувствие. Тъкмо минах покрай един храсталак, когато от там изскочи друга фигура. Преди да успея да се обърна, някой ме сграбчи презраменете, а една ръка запуши устата ми и прекъсна писъка надигнал се в гърлото ми.

- Аз съм - прошепна Дерек.

Той се мъчеше да ме издърпа в храстите, ала аз се съпротивлявах.

- Леля Лорън - казах. - Видях леля Лорън.

Той ме изгледа така, сякаш не е чул добре.

- Леля ми. Тя е тук. Тя. - и аз посочих натам, накъдето бе изчезнала.

- Тичах след нея.

- Никого не видях.

- Носеше светла риза. Изтича покрай.

- Клоуи, бях точно на това място. Видях те да се приближаваш. Никой друг не е минавал. - той млъкна, защото осъзна какво говори. Щом като аз съм я видяла, а той не е.

Нещо ме пристегна в гърдите.

- Не.

- Било е илюзия - рече бързо той. - Заклинание, с което да те вкарат в капан. Баща ми правеше подобни неща и. - той потърка уста с ръката си, после продължи с по- твърд глас: - Точно това е било.

И аз си мислех същото, но сега, след като го чух от устата му, си казах, че със сигурност е било дух.

Видяла съм духа на леля Лорън. Погледът ми се премрежи и ръката му, хванала моята, бе единственото, което ми помогна да не се строполя на земята.

- Клоуи? Било е магия. Тъмно е. Не си могла да видиш добре.

Това беше вярно. Напълно вярно. И все пак. Отърсих се от мислите си, изправих се и се отдръпнах от него. Той се поколеба с протегната напред ръка, готов да ме хване, ако припадна, но аз направих крачка встрани.

- Добре съм. Е, какъв е планът?

- Ще чакаме тук.

Дочуха се стъпки. Шмугнахме се в храсталака и приклекнахме. По дърветата се плъзна лъч от електрическо фенерче.

- Знам, че сте тук, деца - чу се мъжки глас. - Чух ви да говорите.

Ние не помръдвахме. Плиткото дихание на Дерек свистеше в ухото ми. Бях опряла гърба си в него и усещах лудото биене на сърцето му. Лъчът прорязваше тъмнината и се приближаваше към нас. Отмина храстите, където се криехме. После се спря, върна се назад и блесна право в очите ни.

- Хей, вие двамата! Я излизайте оттам.

Заслепена от силната светлина, успях да зърна само силуета на някаква неясна фигура.

- Излизайте - повтори той.

Усещах в ухото си топлия дъх на Дерек.

- Щом ти кажа да бягаш, дим да те няма. - После изрече с по-висок глас: - Свали пистолета и ще излезем.

- Свален е.

Тъй като не отместваше лъча от очите ни и се криеше зад светлината, ние нямаше как да разберем дали казва истината.

Той вдигна свободната си ръка и я размаха във въздуха.

- Нямам пистолет. Хайде, идвайте...

Мъжът падна по лице напред, сякаш някой го удари отзад по тила.

Фенерчето се търкулна на земята и лъчът му се стрелна нагоре. Дерек прелетя покрай мен и се хвърли върху мъжа, който бе започнал да се изправя. Саймън пристъпи в мрака иззад непознатия и вдигна ръце, готов да направи друго заклинание.

- Бягайте - каза Дерек, като с мъка удържаше буйстващия мъж. Двамата със Саймън се поколебахме и той изрева: - Бягайте!

Ние си плюхме на петите, ала продължихме да хвърляме поглед назад.

Чувахме шума от борбата, която обаче не продължи дълго; не бяхме изминали много път, когато Дерек ни настигна. Забавихме крачка, ала той ни тупна по гърбовете да продължаваме да тичаме. Луната надничаше иззад дърветата и ни осветяваше пътя.