Кели Армстронг - Пробуждането

„А дори и да те чуят, защо ще си правят труда да се занимават с теб? Знаят къде е Дерек. Ще го хванат."

Далечното трополене на ботуши изпод краката на двамата отдалечаващи се снайперисти спря. Чуха се тихи гласове. После стъпките започнаха да се приближават към мен.

„Ами сега, какво ще правиш?

Измисли някакъв план, иначе... "

Заглуших вътрешния си глас и свирнах пак, този път по-тихо, колкото да съм сигурна, че ме чуват.

Радиото изпращя.

- „Алфа"? Тук е „Браво". Мислим, че току-що чухме момичето Сондърс. Опитва се да се свърже със Суза. Заловихте ли го вече?

Напрегнах се да чуя отговора, ала не успях.

- Ще поогледаме наоколо и щом я хванем, ще дойдем да ви помогнем.

Което означаваше, че не са заловили Дерек.

„Или пък е при тях и имат нужда от помощ, за да го озаптят."

Отново характерният шум от радиото, още един разговор, който не успях да чуя. Жената приключи разговора, после каза на партньора си:

- Настояват да се върнеш и да им помогнеш за момчето. Аз ще се справя с момичето.

„Е, това не се получи много добре, нали?"

Мъжът тръгна. Застинах неподвижно, защото жената започна да ме търси. Мина само на метри от дървото, на което се бях покатерила, и продължи нататък. Почаках да се уверя, че няма да се върне обратно и опрях крак на ствола.

Тя се обърна. За миг остана на мястото си, като осветяваше с фенерчето тревата в кръг около себе си. Приготвих се да се спусна, ала тя тръгна към мен, като вървеше много бавно, насочваше лъча на фенерчето към земята и спираше до всеки храст, до всяко място, обрасло с по-висока трева.

Когато стигна до моето дърво, аз се притиснах плътно към клона и стегнах хватката около него. Когато си помръднах крака, той се отърка в кората на дървото и в краката и се посипаха частици дървесен прах.

Тя насочи лъча към тях.

„Моля те, недей. Моля те, моля те."

Лъчът от фенерчето се люшна нагоре към клоните.

Аз се пуснах от клона. Изобщо не се замислих колко ще е глупаво да пада върху въоръжена жена, която сигурно е два пъти по-едра от мен. Просто се пуснах и се изтърсих от клона, а вътрешният ми глас крещеше:

„Какво правиш?!". само че подправено с доста псувни.

Тупнах върху жената. Двете се търкулнахме на земята, а тя омекоти удара от падането ми. Скочих на крака, без да обръщам внимание на нараненото си тяло. Измъкнах ножа и.

Жената лежеше в основата на дървото, главата и бе на сантиметри от него. Над лицето и се спускаше предпазна мрежа, но през нея аз видях, че очите и са затворени, а устата виси безизразно. Сигурно се бе ударила лошо в ствола и бе изгубила съзнание. Устоях на порива си да проверя дали е добре, грабнах радиото и и се заозъртах за пистолета. Нямаше го. Нямаше нито пушка, нито пистолет. поне не ги виждах. Огледах наоколо да не би да го е изпуснала. Нямаше нищо.

Или партньорът и го бе взел, или го е мушнала под якето си. Спрях, за да проверя, но се опасявах, че може да се събуди. Хвърлих и един последен поглед, грабнах фенерчето от земята и побягнах.

Бях убедена, че тичам натам, накъдето ми бе казал Дерек, така че преследвачите трябваше да са останали зад гърба ми. Ала не мина и минута, когато отново чух тропот на ботуши. Проснах се на земята и покрих радиото. Намалих звука до край, макар че откакто го бях взела, то не бе издало нито звук.

Изпълзях до близките храсти и останах да лежа по корем. Стъпките отекваха успоредно на посоката, в която се придвижвах и нито се приближаваха, нито се отдалечаваха.

- Можеш ли да ми обясниш как стана така, че цял взвод изгуби четири деца в по-малко от двайсет акра гора? - обади се мъжки глас. - Давидоф няма да е доволен.

Друг мъж отвърна:

- Ако имаме малко късмет, той никога няма да разбере. До разсъмване остава още час. Това е доста време. Колко далеч могат да стигнат?

Те продължиха да вървят и да разговарят, а гласовете и стъпките им заглъхваха. Когато се отдалечиха, понечих да изпълзя навън, но се спрях. Ако и четиримата сме на свобода в гората, защо да търся безопасно място? Не е ли по-добре да намеря останалите?

„Ехо, ако отидеш на мястото, където Дерек очаква да бъдеш, няма да се мъчиш да ги търсиш. Те ще те намерят."

Ами ако имат нужда от помощта ми?

„Без да искаш нокаутира една жена и вече се мислиш за Рамбо, така ли?"

Беше малодушно от моя страна да се скрия на безопасно място, ала вътрешния ми глас имаше право - ако Дерек искаше да ме намери на мястото, което ми бе посочил, най- добре да отида там и да го чакам.

Но аз наистина донякъде се чувствах като Рамбо - с нож в едната ръка и радио в другата, затъкнала фенерче на колана си, аз безшумно пълзях през гъстата гора.