Кели Армстронг - Пробуждането

Въдворяват ни в дом за групово пребиваване и твърдят, че сме побъркани, така ли? Дрогират ни? Няма логика. Ами Саймън и Дерек, които знаят какви са? Как биха могли да са част от това изследване? Но пък Дерек очевидно бе част от него, ако казаното от Брейди е истина.

Ами онова нещо, което ни нарече „творения на д-р Лайл"? Ами Брейди и Лиз, завинаги премахнати от това „изследване"? Убити. Нима субект, който не реагира добре на „щадящата психологическа терапия", трябва да бъде убит?

Непрекъснато ни лъжеха. Нима очаквах този път да казват истината? Ако исках да чуя истината, трябваше да направя само едно и аз го правех. Търсех собствени отговори.

Затова оставих д-р Давидоф да си бръщолеви, да ми разказва за изследването, за другите деца, за това как ще ни „оправят" и за нула време ще излезем на свобода. Усмихвах се и кимах с глава, докато в същото време кроях планове.

Когато д-р Давидоф свърши с рекламата, ме отведе да видя Рей, която все още беше в помещението приспособено за игри, погълната от серията за Зелда. Той отвори вратата и ме покани да вляза, после я затвори и ни остави насаме.

- Край на игрите, така ли? - обърна се бавно към вратата Рей. - Нека само довърша.

Като ме видя, тя скочи на крака и изпусна конзолата за управление на пода. Прегърна ме, после се отдръпна назад.

- Ръката ти - каза тя. - Заболя ли те.?

- Не, превързана е. Трябваше да я позашият.

- Ох!

Рей ме разгледа обстойно и рече:

- Имаш нужда от сън, момиченце. Бледа си като мъртвец.

- Некромантските ми гени избиват навън.

Тя се засмя и пак ме прегърна, преди да се върне и отново да потъне в пуф-креслото. Въпреки дългата нощ, в която не спряхме да бягаме, Рей изглеждаше добре. Но пък Рей бе от онези момичета, които винаги изглеждат добре - съвършена чиста кожа с цвят на мед, очи с цвят на мед и дълги къдрици, които на слънчева светлина също грееха с меден отблясък.

- Издърпай един кашон. Бих ти предложила стол, но напоследък декораторите. - подбели очи тя. - Толкова са бавни. Ала след ремонта няма да можеш да познаеш мястото. Стереосистеми, дивиди, компютър столове. А още от утре ще разполагаме с Уий 3.

- Наистина ли?

- Ами, да. Казах им: „Хора, щом като аз ви помагам във вашето

изследване, очаквам малко обич в замяна. А игралните конзоли само ще допринесат за това."

- Не помоли ли и за по-голям телевизор?

- Трябваше. След като се оляха в Лайл Хаус, сега ще си изпочупят краката да ни направят щастливи. Много ще ни разглезят. Ние, разбира се, сме го заслужили.

- Така е.

Тя се ухили и лицето и светна.

- Чу ли? Аз съм полудемон. Екзост-Екзустио. Най-висшата степен

огнен демон, който съществува. Страхотно, нали?

Да си полудемон наистина беше страхотно. Но да си опитна мишка, която живее на ръба на унищожението? Определено не. Колкото и да исках да и кажа истината, не можех да го направя. Още не.

Предишната нощ Рей лежеше на леглото си в Лайл Хаус и се опитваше да запали клечка кибрит с голи ръце в отчаяно търсене на доказателство, че притежава свръхестествени способности. А сега бе открила, че е особен вид полудемон. Това бе важно за Рей, макар да не разбирах защо - просто трябваше да го приема, докато получа повече доказателства, че това не е най-хубавото, което би могло да и се случи.

- И знаеш ли какво още? - попита тя. - Показаха ми снимки на майка ми. Истинската ми майка. Не и на баща ми, разбира се, който е демон. Малко е стряскащо като си помислиш. Демоните не са точно. - За първи път очите и потъмняха от тревога. Тя премигна, за да отпъди облаците. - Но д-р

Давидоф твърди, че това не те прави лош или зъл. Майка ми ли? Казвала се e Джасинда. Не е ли красиво име?

Отворих уста да се съглася с нея, но тя продължи да бърбори развълнувано.

- Навремето е работила тук, като бащата на Саймън. Имат нейни снимки. Била е изумителна. Като модел. А д-р Давидоф казва, че дори биха могли да я открият и че ще се опитат да я намерят. Заради мен.

- Ами, осиновителите ти?

Облакът отново се спусна, този път остана по-дълго в очите и и ме накара да се почувствам зле, защото само аз можех да я сваля на земята. Първо трябваше да съобщя на Лиз, че е мъртва, после трябваше да накарам Брейди да си спомни последната вечер в дома, а накрая трябваше да напомня на Рей за родителите и. Мъчех се да намеря отговори, които да помогнат на всички ни. Не можех да и спестя жестоката истина.

Само след миг Рей каза:

- Те нямат свръхестествени способности.

- О!

- Не. Обикновени хора са. - Думите и прозвучаха неприятно. –