Кели Армстронг - Пробуждането

Когато вдигнах глава, в стаята бе тихо и Лиз бе изчезнала. Тоалетната масичка се бе преобърнала на една страна, а в средата и имаше дупка, от чиито ръбове излизаше дим и единственото, което ми дойде наум беше: „Това можеше да съм аз."

Тори седеше свита на пода – прибрала колене към гърдите си и заровила главата си в тях, тя се поклащаше напред-назад.

- Не исках да стане така, не исках. Толкова се ядосах, побеснях от гняв. И то се случи.

Също като Лиз, която щом се ядосаше, предметите край нея се разлетяваха на всички посоки. Също като Рей, която бе опарила майка си при един скандал помежду им. Също като Дерек, който в яда си запокитил някакво дете в стената и то си счупило врата. Какво ли щеше стане, ако и аз се разбеснея?

Неконтролируема сила. Не беше нормално за хора със свръхестествени способности. Не можеше да е нормално.

Внимателно пристъпих към Тори.

- Тори, аз.

Вратата се отвори с трясък и в стаята влетя майката на Тори. Щом видя безпорядъка, тя застина на място.

- Виктория Енрайт! - При изричането на името майка и се озъби като върколак. - Какво си направила?

- Н-не беше тя - отвърнах. - Аз бях. Скарахме се и аз. аз.

Взрях се в дупката, пробита в тоалетката и не успях да довърша изречението.

- Много добре знам кой е отговорен за това, госпожице Клоуи. - Майката на Тори се озъби и на мен. - Макар да не се съмнявам, че и ти си изиграла ролята си. Ти си една малка подстрекателка, нали така?

- Даян, достатъчно - просъска д-р Давидоф от прага. - Помогни на дъщеря си да изчисти стаята. Клоуи, ела с мен.

Подсрекателка ли? Аз? Преди две седмици тази мисъл би ме развеселила. Но сега. Тори заяви, че всичко е започнало заради мен, защото момчетата са се втурнали да спасяват безпомощното момиченце. Не исках да е така. Но тя беше права донякъде.

Дерек бе поискал от Саймън да напусне Лайл Хаус, за да намери баща им. Саймън не искаше да изостави Дерек, който бе отказал да тръгне с него, тъй като се боеше, че ще нарани някого. Когато Дерек разбра, че съм некромант, в мен той видя начин да срази аргументите на Саймън. Госпожичката е разстроена, помогни и.

Аз бях в ролята на горкото момиченце, което не знаеше какво е да си некромант, което непрекъснато допускаше грешки и с всеки изминал ден се приближаваше все по-близо до момента, в който щеше да бъде въдворено в психиатрична клиника. „Виждаш ли я, Саймън? Тя е в опасност. Нуждае се от помощта ти. Вземи я, намерете татко и той ще оправи всичко."

Бях бясна на Дерек и му го показах. Но така и не се отказах от начертания план. Бащата на Саймън ни беше необходим - на всички нас. Дори на Дерек, който накрая се бе присъединил към нашата групата, след като бягството ни бе разкрито и на него не му оставаше друг избор.

Ако знаех какво щеше да се случи, нима щях да престана да търся отговори в Лайл Хаус? Нима щях да приема диагнозата, да пия лекарствата, да млъкна и да чакам да ме освободят?

Не. Грубата истина бе за предпочитане пред удобните лъжи. Убедена съм в това.

Д-р Давидоф ме върна в стаята ми и аз си казах, че така е по-добре. Имах нужда да остана сама и да опитам отново да се свържа с Лиз - сега бях сигурна, че тя е тук.

Започнах бавно, като постепенно увеличавах напрежението, докато най-после чух глас - толкова тих, че би могъл да е шумът на вятъра в отдушника. Огледах се с надеждата да видя Лиз, облечена в нощницата си с Мини Маус на гърдите и чорапките с жирафчета на краката. Ала освен мен нямаше никой друг.

- Лиз?

Тихо, колебливо:

- Да?

- Извинявай - казах и станах на крака. - Знам, че ми се сърдиш, не беше правилно да крия истината от теб.

Тя не отговори.

- Ще разбера кой те уби. Обещавам.

Думите излетяха от устата ми леко, сякаш ги четях от някъде, но се усетих да млъкна, преди да обещая да отмъстя за нея. Това бе едно от нещата, които изглеждат толкова добре на кино, но в истинския живот не можеш да не си помислиш: „Страхотно. и как точно ще го направиш?" Лиз мълчеше и сякаш чакаше да кажа още нещо.

- Може ли да те видя? - попитах. - Моля те?

- Не мога. да се измъкна. Трябва да си по-настойчива.

Отново седнах на пода, увих ръцете си в дрехата и и се съсредоточих.

- По-силно - прошепна тя.

Стиснах очи и си представих как дърпам Лиз и я измъквам от нейния свят. Още един напън и.

Познатият звънък смях бързо ме изправи на крака. Топъл въздух лъхна кожата на ръката ми.

Дръпнах ръкава си надолу.

- Ти. Не виках теб.

- Няма нужда да го правиш, дете. Когато призоваваш някого, духовете са длъжни да се подчиняват. Ти повика приятелката си и ти отговориха сенките на хиляди мъртъвци, които си проправиха път към своите разложени черупки. - Дъхът и ме погъделичка по ухото. - Черупките, заровени в гробището на няколко километра от тук. Хиляда трупове, готови да се превърнат в хиляда зомбита. Огромна армия от мъртъвци, която само ти можеш да командваш.