Кели Армстронг - Пробуждането

- Бащата на Тори е магьосник, така ли? - без да искам попитах аз.

- Мъжът, когото тя нарича „татко"? Не. Истинският и баща? Да.

- Значи затова. - млъкнах. - Не, не искам и да знам.

- Разбира се, че искаш. Ами момчето-вълк? Чух ги да ти говорят за него. Помня хлапетата. Живееха тук.

- Тук ли?

- Четири палета, сладки до немай къде. Съвършени малки хищници, показваха зъби и нокти, преди още да се научат да променят формата си -всички, с изключение на най- голямото. Единакът. Умният вълк. Веднъж братята му от глутницата прекалиха със зъбенето и онези, които не искаха животинчетата да бъдат включени в групата, се погрижиха за останалото.

- Какво стана?

- Какво става с кученцата, които хапят ръката на стопанина си? Убиват ги, разбира се. Всички, с изключение на най-умния, който не се включваше във вълчите им игри. Той се превърна в истинско момче. -

Гласът и отново ме погъделичка по ухото. - Какво още да ти разкажа. ?

- Нищо. Искам да си вървиш.

Тя се засмя.

- Затова ли поглъщаш всяка моя дума като сладка медовина?

Докато се борех с любопитството, открих айпода си, пъхнах слушалките в ушите и надух звука.

По-късно същия следобед д-р Давидоф отново почука на вратата ми. Очевидно беше станало време за урок по история. Той ме отведе в кабинета си и задейства кода, за да отвори малък като килер склад, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги.

- Всъщност това не са всичките справочници, с които разполагаме.

Останалите са в библиотеката, която скоро сама ще видиш. Но това тук - и той посочи с ръка килера - са книгите, които всяка обществена библиотека би нарекла „специалната ни колекция", съставена от най- редките и най-ценни екземпляри.

Той измъкна от полицата червено томче в кожена подвързия. На корицата със сребърни букви бе написано: „Некромантия".

- Ранна история на некромантите. Това е копие от осемнайсети век.

Известни са само три екземпляра от тази история и единият от тях е пред теб.

Той ми го подаде церемониално, сякаш ми връчваше бисер от кралската корона. Не исках да показвам заинтересуваността си, ала щом усетих протритата кожена подвързия между пръстите си и долових миризмата на отдавна отминало време, ме прониза вълнуваща тръпка. Почувствах се като всеки измислен герой, израснал сред унижения, на когото са дали вълшебната книга с думите:

„Ето какъв си в действителност".

Не можах да се въздържа и да не си падна по идеята, защото тази история бе програмирана в ума ми.

Д-р Давидоф отвори още една врата. Пред очите ми се разкри удивително уютна стая с кожени кресла, изобилна зеленина като в джунгла и оберлихт.

- Моето тайно скривалище - каза той. - Можеш да седнеш тук и да четеш книгата си, докато аз работя в кабинета.

Щом той излезе, огледах тясното прозорче на тавана, но дори да съумеех да се изкатеря на шест метра височина, за да го достигна, нямаше да мога да се провра през него. Така че се настаних в креслото с книга в ръка.

Тъкмо я бях отворила, когато той се върна.

- Клоуи? Налага се да изляза. Ти ще се оправиш ли?

Да ме остави сама в кабинета? Постарах се да не кимам твърде въодушевено.

- Ако ти трябва нещо, набери деветка - каза той. - Тази врата ще е заключена.

Естествено.

Почаках външната врата да хлопне.

Бях убедена, че е заключил моята вратата, както бе обещал, но трябваше да проверя.

Рей би казала, че ключалката е като за богаташко момиче - направена да държи настрана единствено деца, които винаги са разполагали с лична баня и само от време на време нахлуват в стаята на сестра си, за да вземат назаем четката и за коса, докато тя е под душа.

На малката масичка бяха струпани подвързии за книги. Издърпах една, достатъчно корава за целта, и по примера на Рей я промуших в цепката на вратата, докато ключалката не изщрака.

Ето на, за първи път влизах някъде с взлом. Или по-скоро излизах.

Пристъпих в кабинета на д-р Давидоф. Търсех шкафче, преливащо от папки с резултати от изследването, но тук имаше само един компютър.

Поне беше „Мак" - бях по- запозната с тях, отколкото с обикновените модели. Поразмърдах мишката и компютърът се задейства. Появи се прозорче с името на потребителя. Имаше само един - Давидоф. Щракнах върху него и тутакси блесна прозорчето за парола. Игнорирах го и кликнах на „Забравена парола". Появи се: „Обичайното". С други думи, неговата обичайна парола, така предположих. Това наистина ми помогна.

Напечатах думата „Давидоф". После „Марсел"

„Ох, нима си помисли, че ще е толкова просто?"