Кели Армстронг - Пробуждането

Докторът ме въведе вътре и заключи вратата. Щом резето падна, аз се промъкнах обратно, готова да се разпищя при най-малката опасност. При последната ни среща на четири очи с Виктория Енрайт, тя ме удари с тухла, завърза ме и после ме остави сама в непрогледния мрак на подземието. Ето защо е разбираемо, че тази заключена врата ме безпокоеше толкова много.

Единствената светлина в стаята идваше от будилника до леглото.

- Тори?

От матрака се надигна фигура - късата и коса бе щръкнала и образуваше ореол около главата и.

- Хм. Предполагам, че щом конското не помага, винаги могат да прибягнат до изтезания. Кажи им, че ще се предам, стига да те разкарат оттук. Моля те.

- Дойдох, за да.

- Позлорадстваш?

Пристъпих към нея.

- Така е. Дойдох, за да позлорадствам. Хубавичко да ти се посмея, задето и теб те държат под ключ, както и мен.

- Само да те чуя да казваш „заедно се забъркахме в това", ще побеснея.

- Хей, изобщо нямаше да сме в това положение, ако не ни беше издала на сестрите. Само дето не ти хрумна, че и теб могат да заключат, нали? На това вече му казвам „тъжна ирония на съдбата".

Миг мълчание. Последва остър смях.

- Нима мислиш, че аз ви издадох? Ако знаех, че ще бягате, щях да ти помогна да си събереш багажа.

- Но не и ако си тръгвах заедно със Саймън.

Тя провеси краката си от едната страна на леглото.

- Значи така: в пристъп на ревност съм попречила на плановете ви и правя така, че да изпратят теб и момчето, което ме отхвърли, в психиатрична клиника? В кой филм си го гледала?

- В същия, в който мажоретката тресва новодошлата по главата с тухла и я оставя да лежи на тясно в мазето.

- Аз не съм мажоретка - тя просъска думите с такава злоба, сякаш я бях нарекла с мръсно име. -

Щях да те изведа след вечеря, но Не- толкова-чаровният принц пръв се добра до теб. - Тя стана от леглото. - Саймън ми харесваше, но нито едно момче не заслужава да се унижавам заради него. Иска ти се да обвиниш някого? Погледни в огледалото. Ти си тази, която забърка кашата. Ти с твоите призраци. Ти си виновна, задето изгониха Лиз, ти вкара Дерек и мен в беля.

- Ти сама се вкара в беля. Не съм направила нищо.

- Да бе, не си.

Тя пристъпи към мен. Кожата и изглеждаше жълта, а около кафявите и очи се извиваше пурпурна линия.

- Имам сестра. Същата е като теб, Клоуи. Тя е мажоретката вкъщи - щом малката хитра русокоска започне да примигва с очи всичко става така, както тя го иска. Също като теб в Лайл Хаус, където Саймън си чупеше краката, за да ти угоди. Дори Дерек ти се притичваше на помощ.

- Аз не.

- Не правиш нищо. Там е работата. Нищо не можеш да правиш. Защото си една глупава и безполезна кукла

Барби, също като сестра ми. Аз съм по-умната, по-упоритата. Но нима има някакво значение? Не. - Главата и стърчеше над моята и тя ме гледаше отгоре-надолу. - Всички се тревожат за безпомощната малка русокоска. Ала позата на безпомощно дете сработва само, когато наблизо има кой да те спаси.

Тя вдигна ръце във въздуха. От пръстите и изскочиха искри. Аз паднах възнак и тя се ухили.

- Защо не повикаш Дерек да те спаси, Клоуи? Или малките призраци, твоите приятели?

Тори тръгна напред, а искрите се завихриха и образуваха топка синя светлина между вдигнатите и ръце. Аз се наведох. Топката изсвистя над рамото ми, удари се в стената и избухна в дъжд от искри, които опариха бузата ми.

Изправих се на крака и тръгнах заднешком към вратата. Тори вдигна ръце, после ги отпусна надолу и невидимата сила ме блъсна отново. Стаята се разтресе, мебелите заподскачаха и се разтракаха. Дори Тори изглеждаше изненадана.

- Т-ти си вещица - заявих аз.

- Така ли? - Тя се взираше надолу към мен, очите и ме гледаха диво, а косата и стърчеше на всички страни. - Добре, че ми каза. Майка ми не престава да ме убеждава, че само си въобразявам. Закара ме в Лайл Хаус, накара ги да ме диагностицират като биполярна и ми предписа куп хапчета. А аз ги гълтах, защото не исках да я разочаровам.

Тя замахна с ръце. От връхчетата на пръстите и изскочиха светкавици и се насочиха право към мен.

От изненада Тори отвори широко очи и устните и беззвучно извикаха: „Не!".

Опитах да се махна от пътя им, ала не бях достатъчно бърза. Когато пращящите светкавици ме застигнаха, от някъде се материализира човешка фигура - момиче, облечено в нощница. Лиз. Тя блъсна тоалетната масичка, която се отлепи от стената и застана на пътя на светкавицата. Дървото се разцепи на хиляди малки трески. Огледалото се пръсна и, както бях коленичила с лице към пода, върху мен се изсипа дъжд от стъкла.