Кели Армстронг - Пробуждането

Докато вървях след д-р Давидоф надолу по коридора, се опитвах да се отърся от мислите си за онова, което се случи в стаята ми. Бях некромант: моята единствена специалност бяха духовете. Така че, онова сигурно беше дух, независимо колко силно инстинктите ми се съпротивляваха срещу подобна вероятност. Единственото, в което бях сигурна бе, че никак не бързах да се върна отново там.

- Е, Клоуи. - д-р Давидоф спря и забеляза как търкам настръхналата кожа на ръцете си. - Студено ли ти е? Ще наредя да включат отоплението в стаята ти. За нас е много важно да се чувстваш удобно.

Продължихме разходката си.

- Но не става въпрос само за физическо удобство, нали? - додаде той. -Душевното удобство е също толкова важно, та дори повече. Чувството за сигурност. Знам, че си разстроена и объркана и че когато отказахме да отговорим на въпросите ти, ти се почувства още по-зле.

Горяхме от желание да видим местата, които фигурираха в списъка ти.

Не беше отсъствал дълго, така че не беше успял да посети местата, които му описах и които бяха разположени на километри от тук. Знаех много добре какво е искал да провери: дали Рей ще потвърди разказа ми. Ще го

потвърди. Тя не знаеше къде е сборният ни пункт, бях и казала само, че по-късно момчетата ще се срещнат с нас.

Д-р Давидоф отвори една врата в дъното на коридора. В нея беше охранителният център и стената бе покрита с плоски монитори. Младият мъж, който седеше на стола, се извъртя, сякаш бе сгащен да се рови в порнографски сайтове.

- Защо не отидеш да си вземеш кафе, Роб? - попита д-р Давидоф. - Ние ще поемем дежурството ти.

Когато охранителят излезе, той се обърна към мен.

- По-късно ще разгледаш останалата част от сградата. Засега - той махна с ръка към екраните - смятай това за предварителна обиколка.

Нима си мислеше, че съм толкова глупава? Знаех какво искаше да направи: да ми покаже колко добре пазено е това място, в случай че планирам още едно бягство. Ала в същото време ми предоставяше възможност да разбера срещу какво се изправям.

- Сама виждаш, че в стаята ти няма камера - каза той. - Нито в останалите спални. Само в коридора.

Две камери в коридора, по една във всеки край. Хвърлих поглед към другите екрани. Някои прехвърляха образа от една камера на друга, като даваха изглед от всички възможни ъгли към коридорите и входовете. Две от тях показваха лабораториите - в тях нямаше хора, а светлината беше мъждива, вероятно защото бе неделя.

Върху бюрото се мъдреше монитор от по-старите модели, от който излизаха кабели във всички посоки, сякаш бе инсталиран набързо. Малкият екран бе черно-бял и показваше помещение, подобно на склад - всички кашони бяха избутани встрани, покрай стените. Зърнах гърба на момиче, седнало в пуф- кресло.

Беше потънала в него, протегнала обутите си с кецове крака до конзола за игри, къдриците и падаха върху облегалката на креслото. Приличаше на Рей. А може би беше друго момиче, което ми показваха, за да ме убедят, че тя е добре, че си играе, че не я държат заключена, че е спокойна.

Момичето в пуф-креслото се протегна да си вземе газираната напитка и тогава видях лицето и. Беше Рей.

- Да, Рей ни каза, че тази игра отдавна е излязла от мода. Ала когато обещахме да я заменим с игра последен модел, тя отказа.

Докато говореше, той не откъсваше поглед от екрана. Изражението на лицето му излъчваше... привързаност. Колкото и да бе странно, думата, която той бе използвал по отношение на Дерек, тук пасваше отлично.

Щом се обърна към мен, лицето му се промени, сякаш казваше: „Много те харесвам, Клоуи, но ти не си Рейчъл." И аз. се смутих. Дори малко се засегнах, сякаш част от мен все още искаше да му се харесам.

Той посочи към екрана.

- Както сама виждаш, не бяхме готови да ви приемем тук, деца, но се приспособяваме. Няма да стане уютно като в Лайл Хаус, но вие петимата ще се чувствате удобно, може би дори по-удобно, отколкото в дома, тъй като ще избегнем всяка погрешна интерпретация на фактите.

Ние петимата ли? Това трябваше да означава, че няма намерение да „убие Дерек като бясно куче", както искаше леля Лорън. Въздъхнах с облекчение.

- Аз не се извинявам, Клоуи - продължи д-р Давидоф. - Може би трябва, но ние бяхме убедени, че Лайл Хаус е най-доброто решение.

Покани ме с жест да седна. В стаята имаше два стола - един за охранителя и друг, който стоеше до стената. Щом се насочих към него, столът внезапно се търкулна от мястото си и се спря точно пред мен.

- Не, не е дух - каза д-р Давидоф. - Те не могат да придвижват предмети в нашия свят, освен ако не са от онзи особен тип - духовете Агито.