Майкъл Скот - Вещерът

пешеходците.

– Обзалагам се, че подготвят капан – каза тихо Вирджиния.

Светофарът се смени и Джош се стрелна през „Бродуей“. Още една група

тийнейджъри се бяха скупчили около Кей 5 и втора малко по-нататък по

крайбрежния път до Кей 1. Други трима младежи в подобно облекло се метнаха на

модифицирани велосипеди и се понесоха след тях, въртейки усърдно педалите,

като избягваха движещите се по шосето коли.

– Никога не съм виждала толкова много на едно място. Те са скъпоплатени

шпиони; чудя се на кого ли докладват.

Един от колоездачите застигна колата и подкара редом с нея. Изглеждаше като

обикновен велосипеден куриер – с ярка тениска, каска, широки черни очила, –

единствената разлика бе раницата на гърба му. Джош нагласи страничното

огледало, за да наблюдава мъжа.

– Какво има в раницата? – попита той.

Смехът на Деър бе горчив.

– Повярвай ми, не би искал да знаеш.

Джон Дий се облегна назад, докато колоездачът се опитваше да го снима с

мобилния си телефон.

Джош стисна по-здраво волана, ужасен, че ще блъсне криволичещия колоездач и

ще го отхвърли през улицата.

– Дори не им пука, че знаеш, че са те открили – рече Деър. – Сигурно са уверени,

че ще те спипат. – Тя притисна флейтата до устните си и въздухът затрептя от звук

почти твърде висок за човешкото ухо.

Двете гуми на велосипеда до тях се пръснаха на парчета и колоездачът излетя

през кормилото и се затъркаля по пътя. Колелото се блъсна в една от палмите,

опасващи централния остров, с такава сила, че се превърна в усукано кълбо

метал.

Вирджиния Деър се облегна в кожената седалка и се изсмя.

– Ти си се превърнал в дивеч, докторе. Гонят те и няма къде да се скриеш нито в

това Сенкоцарство, нито в някое друго. Какво ще правиш сега?

Доктор Джон Дий остана мълчалив дълго време, а после се засмя с тихо,

дрезгаво хъхрене, което разтресе цялото му тяло и го остави без дъх.

– Как какво? Ще стана пак ловец.

– И кого ще ловуваш, доктор Дий?

– Древните.

– Опита да го сториш с Коатликуе и се провали – напомни му Деър.

Задната част на купето се изпълни с вонята на сяра.

– Знаете ли кое е най-опасното животно? – попита внезапно Дий.

Изненадан от странния въпрос, Джош сви рамене и каза:

– Бялата мечка? Росомахата?

– Носорогът? – предположи Вирджиния.

– Всяко животно, което е хванато натясно – отвърна простичко Дий. – Което няма

какво да губи.

Жената въздъхна.

– Имам чувството, че няма да ми хареса накъде биеш.

– О, мисля, че ще ти хареса, и то много – рече тихо Дий. – Вирджиния, аз ти

обещах свят... но ще подобря офертата си. Остани с мен, бий се с мен, отдай ми

силите си и ще ти позволя да си избираш от всички съществуващи Сенкоцарства.

Ще ти дам което пожелаеш.

– Мисля, че ми беше предложил същото и преди.

– Помисли си, Вирджиния – каза той бързо, – не един свят, а два или три, или

повече. Можеш да имаш собствена империя. Винаги си искала това, нали?

Очите на Деър се спряха на Джош в огледалото.

– Побъркал се е от напрежение – каза тя тъжно.

– И ти, Джош. Застани на моя страна, дай ми мощта на златната си аура и аз ще

ти подаря Земята, това Сенкоцарство, за да го управляваш. И ти се заклевам, че

ще ти дам силите да правиш с него каквото си поискаш. Ти – ти, Джош Нюман, –

можеш да станеш спасител на света.

Тази мисъл бе толкова потресаваща, че на Джош почти му секна дъхът. И все

пак... преди седмица той би я нарекъл абсурдна, но сега... Усещаше страниците от

Сборника все по-горещи върху кожата си и изведнъж идеята вече не му се

струваше толкова невероятна. Да управлява света. Той се изсмя треперливо.

– Мисля, че госпожица Деър е права: ти наистина си се побъркал.

– Напротив. Освестих се. За първи път в дългия си живот започвам да виждам

нещата толкова ясно. Цял живот съм слугувал: на кралицата и на страната, на

Древните и на Потомците. Изпълнявал съм повелите на хора и на безсмъртни. Сега

е време аз самият да стана господар.

Джош се взираше право напред, без да казва нищо. Мина покрай фериботната

станция. Часовникът на кулата показваше единайсет и половина. Накрая той

наруши мълчанието.

– Какво ще правиш? – попита и усети някакво присвиване в стомаха си. Още

докато задаваше въпроса, страниците от Сборника запулсираха топло върху

плътта му като биещо сърце.

– Ще използвам силата на Сборника, за да унищожа Древните.