Майкъл Скот - Вещерът

само с мърдаща чернота като гъст бълбукащ катран.

– Джош! – изкрещя Дий и скочи в дупката.

Джош моментално се обърна към доктора.

– Не отивай! – замоли го Софи.

– Джош – извика Вирджиния Деър. Пристъпи лекичко в чернотата след Дий и тя

веднага я погълна.

– Трябва да вървя – каза Джош и се обърна към дупката в земята. Огънят на

мечовете вече започваше да гасне.

– Не!

Джош стъпи с единия си крак в мастилената чернота. Софи го хвана за ръката и

се опита да го издърпа назад. Лицето му се превърна в грозна маска и той се

помъчи да се изтръгне от нея.

– Няма да се върна. Видях какво направиха с теб.

– Джош, те те измамиха. Използват те.

– Не аз съм този, когото използват – сопна се той. – Трябва да си отвориш очите.

Семейство Фламел те използват. И ще те използват докрай – както са сторили с

всички други. – Той поклати глава. – Отивам. Дий и Вирджиния имат нужда от мен.

Ти нямаш.

– Имам – каза тя. – Идвам с теб. – И вместо да дърпа, блъсна напред и двамата

заедно се катурнаха в празнотата.

Нямаше усещане за движение.

Нямаше нищо.

Единствената опорна точка в празнотата бе топлата длан на брат £ в нейната.

Софи бе сляпа, макар и с широко отворени очи. Нямаше нищо, което да чуе, и

когато изкрещя, не излезе никакъв звук.

И макар да изглеждаше, че това продължава вечно, тя си помисли, че може да е

минала не повече от секунда.

Появи се петънце светлина.

Мъничко.

Като дупка от карфица точно отпред. Дали те падаха към него, или то летеше към

тях?

Софи вече можеше да вижда.

Видя ужасеното лице на Джош и разбра, че нейното изглежда по същия начин. Той

я погледна и за миг беше отново брат £, преди изражението му да се втвърди и той

да извърне очи. Но не пусна ръката £.

Светлината ги погълна.

Усещанията се върнаха, болезнена светлина и мъчителен звук, чувството за

чакъл и камъни под краката им, мускусната миризма на животни, вкусът на

екзотични благоухания в устите им.

Софи отвори очи. На тревата, смачкани под лицето £, имаше цветя, които никога

не бяха расли на познатата £ земя – малки творения от стъклени нишки и

втвърдена гума.

Когато се претърколи, откри, че си имат компания. Побутна брат си.

– По-добре се събуди.

Джош отвори леко едното си око, изстена, а после, щом осъзна какво вижда,

цялата му сънливост изчезна и той се надигна рязко.

– Това е...

– ...летяща чиния – каза тя.

– Вимана – прошепна Дий. – Никога не съм мислел, че ще видя такава през

живота си. – Той стоеше на колене в тревата и се взираше с благоговение в

машината. До него седеше с кръстосани крака Вирджиния Деър, държейки хлабаво

в ръка дървената флейта.

Виманата се спусна, изпълвайки въздуха с подзвуково бръмчене, а после горната

£ част се отвори и се появиха мъж и жена. Те носеха бели керамични брони с

гравирани на тях шарки и йероглифи, които почти напомняха за римски букви. Бяха

високи и слаби, със силно загоряла кожа, която контрастираше рязко с броните им.

Косата на жената бе късо подстригана, а черепът на мъжа бе гладко обръснат.

Очите и на двамата бяха яркосини.

Дий се сви на земята, мъчейки се да изглежда колкото се може по-малък.

– Господари – каза той. – Простете ми.

Двамата не му обърнаха внимание. Те се взираха в близнаците.

– Софи – каза мъжът.

– Джош – добави жената.

– Мамо... татко – изрекоха едновременно близнаците.

Двойката се поклони.

– На това място ни наричат Изида и Озирис. Добре дошли на Дану Талис, деца.

Добре дошли у дома.

Край на книга пета

Бележка на автора

За виманите и летенето

Подобно на всичко друго в тази поредица, виманите също имат митологични

корени, по-конкретно в древните индийски текстове. В санскритския епос

„Махабхарата“, който е поне на две хиляди и петстотин години, има подробно

описание на вимана, която е с обиколка дванайсет лакътя и с четири здрави

колела. Най-известната вимана в индийското познание е пушпака вимана –

летящата колесница на бог Кубера. Според описанието, тя изглеждала като сияещ

облак .

Макар че летящи колесници, колела и килимчета са описани в митове и легенди от

всички краища на света, подробностите в индийските епоси са едновременно

конкретни и необикновени. В друг санскритски епос, „Рамаяна“ (също записан за

първи път преди около две хиляди и петстотин години), виманите се срещат често.