Аня Баст: Магьоснически огън

Тъпо копеле, сгълча се сам. Би се разпищяла като сирена.

Но имаше време и можеше да я прелъсти. Знаеше как да я докосва така, че да го пожелае… да го умолява. Въпреки че не трябваше да го прави, можеше да я примами в леглото си.

Лекият аромат на розовият й парфюм подразни носа му, когато се наведе напред и положи уста близо до ухото й.

— Невероятно предсказуема си. Дори и да се беше измъкнала пред входната врата, никога нямаше да можеш да извикаш асансьора без кода ми за сигурност.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че апартаментът ми е единственият на този етаж. Имам предвид, че имам асансьор на охраняван режим. Нямаш достъп без кода ми. Никой не може да се качи или да слезе без него. Никой не може дори да спре на този етаж без моето разрешение.

Освен това, магическите думи не биха й позволили да прекрачи прага щом отвори вратата. Обаче все още не беше готова за тази информация.

— Тук си затворничка. Принцеса в кула — въздъхна меко в ухото й.

Тя отново потръпна срещу него и дъхът й излезе треперещ.

— Ще съм изчезнала, нали знаеш. Работодателите ми ще забележат, че ме няма, когато не се явя на работа. Освен това снощи вдигна доста врява. Някой трябва да те е видял, да те е чул…

— Аз не съм вдигал врява, Мира. Мъжете, които се опитаха да те отвлекат, вдигнаха врявата. — Той спря. — Както и да е, съседите ти не бяха у дома. Затова наемниците избраха този момент, за да нахлуят в апартамента ти. Живееш в сутерена на сградата, доста усамотено място. Старо е и добре звукоизолирано. Съмнявам се, че някой е чул каквото и да е. Така са го планирали.

Дъхът й секна.

— Какво имаш в предвид? Кои са те ?

Беше трудно да я остави, но отстъпи назад. Тя се обърна. Страх и гняв се бореха на лицето й и последната емоция победи. Сега очите й бяха по-скоро зелени, отколкото кафяви, блестящи от гняв.

— Аспиринът ти и отговорите ти са в спалнята — отвърна той.

Със смъртоносен поглед, тя се върна в спалнята.

Той я последва. Щом влязоха в стаята, той посочи нощното шкафче и наблюдава как тя взе лекарството.

Джак взе чифта сини, копринени пижами, които бе оставил на близкия стол. Вероятно бяха близо до нейния размер.

— Късно е и съм изморен. Намерих ги в един от шкафовете си. Би трябвало да ти станат. — Кимна към банята. — Върви и ги облечи. Чувствай се свободна да вземеш душ, ако желаеш. Вратата се заключва отвътре, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре. Почистил съм стаята, между другото. Всичко, което може да се използва като оръжие, е заключено, така че не си губи времето да търсиш.

Тя просто се взираше в него, челюстта й беше стегната, а очите й искряха.

— Направи го и ще ти обясня всичко, когато се върнеш. Няма да те нараня.

Тя погледна пижамите.

— На кого са?

— Не са на някоя жена, която съм убил, кълна се. Бяха оставени тук от приятелка.

— Обзалагам се, че имаш доста приятелки.

Джак сви рамене.

— Не се оплаквам.

Мира изсумтя.

— Сигурна съм, че си кралят на забивките за една нощ.

— Забивките за една нощ не са задоволителни за никой от партньорите.

Тя премига.

— Колебая се да попитам защо мислиш така. И след това питам защо.

Той се усмихна.

— Една нощ не е достатъчна, за да опознаеш женското тяло, как харесва да бъде докосвана. — Той направи пауза и снижи гласа си. — Чудя се колко ли нощи с мен можеш да издържиш, Мира?

Тя вдиша рязко.

— По дяволите, ти си арогантно прасе.

Той сви рамене и отново подаде пижамите.

— Ще ги вземеш ли или няма? Вече сигурно ти е писнало от работните ти дрехи, а и няма да са удобни за спане.

Тя се поколеба, след това взе дрехите и отиде в банята. Очевидно не се чувстваше достатъчно спокойна, за да си вземе душ, защото излезе след пет минути, облечена в пижамата. Цветът направи очите й малко по-кафяви, забеляза той, а лакираните в червено нокти на краката й се подаваха от твърде дългите панталони.

— Седни на леглото — нареди той.

Тя седна, а той се отпусна до нея. Мира се опита да се изплъзне по-далеч от него, но той я задържа за ръката.

— Стой мирно — заповяда той. — Няма да те нараня.

Той се протегна и отметна косата й, за да разгледа синината й. Тя трепна.

— Всичко е наред. Просто искам да й хвърля едно око.

Тя задържа бдителния си поглед върху него, докато той разглеждаше отблизо синината. Той покри нараняването с ръка и усети как дланта му се затопля. Концентрирайки се върху мястото, той даде най-доброто от себе си, за да накара клетките да се регенерират по-бързо. Не можеше да направи много за нея, но можеше да направи поне нещо. Лекуването, иронично, беше в сферата на огъня.