Аня Баст: Магьоснически огън

Баща му никога повече не го видя след това. Остави лелята на Джак да го отгледа. Вероятно мислеше, че Джак е прекалено голям проблем, за да се занимава с него. Твърде слаб. Твърде опетнен. Джак не знаеше.

Накрая се отказа от името Крейн заради моминското име на майка си Макалистър. Щом стана на осемнадесет, потърси Сборището и от тогава работи за тях.

Леля му го отгледа добре и с любов, вероятно колкото майка му, ако бе била достатъчно силна, за да се задържи наоколо. Избра си тази работа заради баща си и също така заради този ден.

Все още можеше да усети чувството свито в себе си като готова за атака змия. Омраза към баща си и към себе си като негов син, но най-вече гняв към самия себе си, задето в онзи ден не направи нищо, за да помогне на онези магьосници.

Споменът оживя в него сякаш бликащ от енергия. Не знаеше дали някога ще бъде свободен от хватката му.

Джак погледна надолу към мястото, където бе стиснал косата на Мира и отпусна пръсти, оставяйки копринените кичури да паднат на възглавницата. Беше й длъжник. Бе наблюдавал как майка й умира и не бе направил нищо, за да го предотврати. Беше стоял там изплашен, когато можеше да пребори баща си и приятелите му, вероятно да развали заклинанието, кръга, каквото и да е.

Джак се върна, за да седне на бюрото. Томас Монахан, главата на Сборището, бе наредил на Джак да наблюдава Мира Хоскинс, веднага щом разбраха, че тя съществува. Ако Сборището знаеше за съществуването й, то най-вероятно и Крейн също знаеше. Джак я следеше от около две седмици, стоейки в колата си в сковаващия студ, за да надзирава работата и апартамента й. Обикновено не поемаше работа като охрана, както сега, но това беше специално. Мира беше специална.

Тя се размърда на леглото, събуждайки се бавно. Джак стоеше върху бюрото в тъмнината и разсеяно палеше и загасваше запалката, докато я наблюдаваше.

Вчера той се видя принуден да направи истински контакт с нея, така че отиде в закусвалнята и наблюдава работата й. Очите й бяха лешникови. Понякога кафяви, понякога зелени. Усмивката й беше спокойна и изглеждаше истинска. Тя очевидно наистина харесваше хората, което той не можеше да каже за себе си.

— Ммм, ъ? — промърмори Мира от леглото. Тя ахна, когато го видя в тъмнината на стаята и се оттласна до седнало положение, ръката й моментално отскочи към главата й заради рязкото движение.

Джак остави запалката Зипо.

— Как се чувстваш?

Трябваха й няколко мига преди да отговори.

— Сякаш ме е ударил камион, отвлечена и сега се страхувам за живота си. Ти как си?

— Тук си за твоя собствена защита.

— Вероятно това казват всички серийни убийци.

Той се плъзна от бюрото, отиде до леглото и включи осветлението. Тя го наблюдаваше неловко и се премести към средата на матрака, по-далеч от него. Наблюдаваше я как обхожда стаята с поглед, пленена от махагоновите мебели и картините по стената. Тя съсредоточи погледа си върху всеки изход подред — вратата към главната част на апартамента му, вратата към банята и прозореца.

— Не пробвай прозореца — каза той. — Намираме се на петдесет и втория етаж. Гладна ли си, жадна?

Тя облиза устните си.

— Искам да ми кажеш какво става.

— Главата сигурно те боли. Може би искаш аспирин?

Мира се поколеба.

— Аспирин би било добре.

Той влезе в банята, за да вземе шишенцето с аспирина и чаша вода. Когато се върна обратно, тя беше изчезнала. Не беше изненадващо. Можеше да чуе как отчаяно бърника ключалките на входната врата.

Джак въздъхна, остави шишенцето и чашата и тръгна през всекидневната към нея.

Тя тъкмо се занимаваше с най-горната ключалка и бълваше ругатни, когато той я стигна. Притисна тялото си към нейното и покри ръката й със собствената си ръка. Тя застина моментално и потрепери леко.

Джак се опита да не се наслади на усещането от притискането му в нея, но не можа да се въздържи. Звукът от дишането й, рязко в тихия въздух, накара либидото му да се размърда с интерес. Накара го да си мисли за други ситуации, когато тя може да е вдигната срещу него, дишайки неравно. Ситуации, в които биха носили далеч по-малко дрехи и Мира би се държала доста по-приятелски към него. Беше естествено, припомни си отново той, естественото привличане между огъня и въздуха.

Тазът му покри страхотният й задник в тази поза, гърдите му се опираха в гърба й. Не можеше да не се запита какво ли би направила, ако плъзнеше ръце към гърдите й, набереше подгъва на полата й и я вдигнеше нагоре. Как би се почувствала, докато ръката му изучава голото й тяло? Какви ли звуци би издала, когато я помилва?