Аня Баст: Магьоснически огън

— Хей, внимавай! — оплака се клиент, когото тя почти блъсна, след като изчисти

масата.

— Съжалявам. — Тя го подмина с усмивка и се извини. Наистина не беше в кондиция този следобед. Издухвайки блуждаещ кичур тъмна коса от лицето си, тя понесе съдовете обратно към мияча. Минавайки наблизо, тя открадна хилядният си поглед към него.

Той носеше чифт тесни дънки, сиво поло, дълго, черно палто и черни ботуши. Дрехите му бяха небрежни, но показваха, че е фрашкан с пари. Полъхът на скъпия му одеколон, който тя усети, и сребристият Мерцедес, който беше паркирал отвън, бяха достатъчни да й кажат, че има много.

Не. Определено не е неин тип.

Във всеки случай, беше си обещала, че ще избягва всякакви нови връзки поне за година. Дължеше на себе си спазването на това обещание.

Не, че той я искаше и без това.

Пое обратно към кухнята, вмъквайки разпуснатия кичур коса зад ухото си, докато вървеше, и оставяйки поръчката, която току-що беше взела. Беше време за обяд и закусвалнята беше пълна с хора, хапващи нещо набързо, преди да се върнат обратно в офиса. Никой не искаше да отива много далеч през Февруари; "Закусвалнята на Майк" беше достатъчно добра за този студ в Минесота. Звуците от разговори и потракване на сребърни прибори почти заглушаваха музиката и в малкия ресторант ставаше горещо.

Обикновено, когато не беше толкова разсеяна, това беше времето от деня, когато се активизираше. Цялото й съществуване се превръщаше в синхронизацията на приемане на поръчки, сервиране на храна и доливане на напитки. Времето минаваше бързо и гладко. Ритъмът на обяда в закусвалнята беше като тракането на добре смазани колела на ускоряващ влак.

Тя беше добра в работата си, способна да усети хорските нужди с естествена интуитивност, която е имала цял живот. Редовните й клиенти винаги коментираха как тя се появява точно в момента, когато са си помислили да поръчат порция картофки или парче боровинков пай. Добре, тя не лекуваше рак, но поне беше продуктивен член на обществото. Плюс това бакшишите не бяха лоши. Мира спестяваше, за да се върне в училище и да завърши образованието си по психология. Нямаше намерение да бъде професионална сервитьорка до края на живота си.

— Мира, поръчката е готова! — извика Майк от кухнята.

Тя взе поръчката и отиде да я занесе, проправяйки си път през претъпканата закусвалня към седма маса. Беше точно до осма маса, където Господин Великолепен все още стоеше с кафето си. Тя сложи една голяма дай-ми-добър-бакшиш усмивка и сервира храната на мъжа на седма маса. Той изглеждаше като човек на среден управителен пост, проправящ си път нагоре по корпоративната стълбица. След работа в закусвалнята през последните шест месеца, тя имаше добро усещане за тълпата през обедното време.

— Мога ли да Ви помогна с нещо друго в момента, сър? — попита весело тя.

Мъжът вдигна поглед от чинията си и се фокусира върху колието й.

— Ти си някакъв вид сатанист?

Усмивката й изчезна и шок премина през нея, заради ядосаният тон в гласа на мъжа. Ръката й литна към пентаграма на врата й. По дяволите, беше забравила да го свали преди да почне смяната й.

Презрение последва шока. Този никога не би казал нещо, ако носеше кръст. Хората моментално свързваха пентаграма със сатанизма, въпреки че нямаше нищо общо. Обикновено, би му изнесла лекция за религиозните учения, но не беше нито времето, нито мястото.

— Не — отговори студено тя. — Не съм сатанист. Мога ли да Ви донеса още нещо,сър?

— И какво? Тогава това да не е някакъв вид готическо нещо?

— Не, не е готическо нещо. Искате ли още една Кола?

— Защо носиш проклетото нещо наоколо? Обижда хората.

— Оставете сервитьорката намира.

Главата й се вдигна рязко. Това беше Господин Великолепен. Той дори не беше вдигнал глава от вестника си. Дълбокият му, резониращ глас налагаше авторитет, дори без директното му внимание.

— Тя не иска да обяснява предпочитанията си към бижутата. Просто иска да знае дали искате да ви долее питието.

Директорът моментално се укроти от нотката на агресия в гласа на Господин Великолепен. Вероятно за това няма да се изкачи много високо по корпоративната стълбица, помисли си със задоволство Мира.

— Няма нужда — отговори й Директорът, поглеждайки надолу към чинията си. — Съжалявам.

— Няма проблем — каза тя, обръщайки се.

Тя погледна към Господин Великолепен. Той вдигна поглед от вестника си и очите им се срещнаха за момент. Устните му се извиха в малка усмивка, преди да върне вниманието си към "Т^^Ъипе". Тя си представи как тези плътни устни я целуват между гърдите и надолу по корема. Картината как тъмната му глава работи между бедрата й, излизвайки отстранява дълбокият й сексуален копнеж, изпълни ума й.