Аня Баст: Магьоснически огън

Бебе се разрева няколко маси по-нататък, прекъсвайки приятните й мисли. Мира си пожела да не беше на работа и да можеше да си бъде у дома, отдавайки се на фантазиите си за този мъж.

Като намери малко време, Мира се скри в стаята за почивки, за да махне колието и да го остави в шкафчето си. На излизане взе кана с кафе и тръгна обратно към масата на Господин Великолепен.

Той вдигна поглед към нея, когато приближи.

— Ще искате ли още една чаша кафе? — Тя държеше каната и я потупваше с ръка въпросително.

Той поклати глава.

— Сметката.

Тя остави каната, бръкна в джоба на престилката си за сметката му и я остави на

масата.

— Благодаря — каза тихо тя. — За това, което казахте, имам предвид.

— С Уика ли се занимаваш? — каза той, докато вадеше портфейла си и извади двайсетачка.

МИРА СЕ СЪБУДИ ОТ ТУПТЯЩО ГЛАВОБОЛИЕ. Премига и таванът на коридора дойде на фокус. Трепвайки от болката, тя се протегна, за да докосне главата си.

Някой натисна ръката й.

— Не я пипай — чу се груб мъжки глас. — Удари се адски зле.

— Какв…

Той се надвеси над нея, влизайки в зрителното й поле. Мира ахна, когато го позна. Принуждавайки се да се изправи, тя пропълзя заднешком, докато не достигна стената зад себе си. Моментално съжали за бързото движение, когато гаденето заплаши да я надвие. С разширени очи, тя запуши уста и се забори с порива да повърне на пода в коридора.

Мъжът от закусвалнята. Добре изглеждащият. Господин Великолепен.

Мозъкът й се запъна пред ситуацията. Господин Великолепен в нейния апартамент. Чувството, че я наблюдават. Мъжът, който разби вратата й.

Той протегна ръка, сякаш тя бе някакво диво животно, което се опитва да укроти.

— Всичко е наред, няма да те нараня.

И трябваше да повярва на това?

Мира погледна покрай него. Вратата на апартамента й стоеше широко отворена и двама мъже, които не разпозна, лежаха неподвижно на бетонния под в подножието на стълбите.

— Какво става, по дяволите? Кой си ти? — Истерията изостри гласа й, карайки го да звучи тънък в собствените й уши.

— Името ми е Джак Макалистър. Знам, че имаш много въпроси, но сега трябва да те измъкна от тук.

Думите му, едва регистрирани, нямаха особен смисъл. Тя знаеше едно нещо, нямаше да отиде никъде с този мъж, без значение колко великолепен беше. Дами и господа, тя имаше ужасен вкус за мъже!

Очите й потърсиха и откриха кухненския нож, който беше изпуснала, когато вратата я удари. Лежеше между двамата, по-близо до нея. Мира се хвърли към него. Пръстите й се сключиха около дръжката в същият момент, когато Джак я нападна, хващайки в капан ръката й. Въздухът й излезе със свистене от тежестта му. За момент пред очите й се появиха тъмни петна, но сви пръсти около дръжката на ножа и упорито го задържа.

Той се претърколи от нея, все още здраво стискайки китката й в ръка. Мира въздъхна от облекчение задето се бе отървала от тежестта му и се опита да издърпа ръката си, от което успя само да нарани рамото си. Държеше ножа, но не можеше да го използва.

Мира се концентрира върху дупката в стената пред себе си, удържайки всяка капка воля, която имаше, за да остане в съзнание.

— Не припадай — каза Джак. — Трябва да останеш будна.

Без майтап, искаше й се да каже, но не успя да произнесе думите. Животът й вероятно зависеше от това да остане в съзнание.

— Виж, тук съм, за да ти помогна. Онези мъже в коридора, те те преследваха. Трябва да се разкараме от тук преди да са се появили още мускулести. Има доста за обяснение и не мога да го направя сега. Просто знай, че съм тук, за да те пазя. Разбираш ли? — Звучеше така, сякаш говори на тригодишно.

— Защо… трябва да ти се… доверя? — продума тя със запъхтян глас, все още съсредоточена върху дупката в стената.

— Защото нямаш избор. Сега ще освободя китката ти. Можеш да задържиш ножа, ако си толкова привързана към него. Не мисля, че си в състояние да го използваш така или иначе.

Имаше право.

Джак пусна китката й тя направи непохватен, силен удар към него. Той се дръпна в последния момент. Върхът почти одраска гърлото му.

— Уоу. Май съм сгрешил — промърмори той. Сграбчи ръката й, отскубна ножа от пръстите й и го хвърли през стаята.

Мира се взираше с ужас в недостижимото си оръжие.

Джак я сграбчи през кръста с обезпокоително голяма и силна ръка и я притегли в скута си. Тя го улови за ризата. За момент се бори с него, а след това се успокои. Главата никога не я бе боляла толкова лошо както сега. Не можеше дори да си поеме дъх без да я заболи. Сътресение ли имаше? Трябваше ли да отиде в болницата?