Октавия Бътлър - Зора

– Ако направим навеса сега – започна тя, – утре ще открия другите, ако са наблизо. – Вдигна ръка, преди някой да се опита да възрази. – Някой от вас или всички вие можете да дойдете с мен и ако искате, да гледате. Но истината е, че аз не мога да се загубя. Ако ви оставя тук и вие не мърдате от това място, ще мога отново да ви намеря. Ако тръгнем всички заедно, ще мога отново да ви върна тук. И все пак не е изключено някой от другите или всички до един да са успели да преминат реката. Имаха достатъчно време.

Неколцина започнаха да кимат.

– Къде ще лагеруваме? – попита Алисън.

– Още е рано – възрази Лия.

– Не мисля, че е рано – обади се Рей. – С тези комари и с отмалелите ми крака, предпочитам да спрем.

– Тази вечер комарите ще бъдат безмилостни – предупреди го Лилит.

Да спиш с оолои, бе за предпочитане пред каквото и да било мазило против комарите.

– Довечера вероятно ще се опитат да ни изядат живи.

– Ще го преживея – обади се Тейт.

„Толкова много ли мразеше Кахгаят? – замисли се Лилит. – Или вече усещаше липсата му и това бе начин да се пребори с чувствата си?“

– Можем да поразчистим ето тук – провикна се Лилит. – Запазете тези две млади дръвчета. Чакайте. – Тя погледна дали колонии жилещи мравки не бяха нападнали някое от тях. – Да, тук е добре. Намерете още две горе-долу толкова високи или по-големи и ги отрежете. А също и въздушни корени. Но гледайте да са тънки, че да можем да ги използваме за въжета. И внимавайте. Ако нещо ви ужили или ухапе в гората... Помнете, тук сме сами. Можете да загинете. И гледайте да не изпускате мястото от поглед. Уверявам ви, че тук човек може да се загуби много лесно.

– Но не и ти, понеже си много добра – прекъсна я Гейбриъл.

– Изобщо не е въпросът в това. Аз притежавам ейдетична памет и съм имала повече време да привикна към живота в гората.

Всяка промяна на оанкалите, за която им беше разказвала, подбиваше авторитета ѝ пред тях.

– Прекалено добре звучи, за да е истина – внимателно каза Гейбриъл.

Избраха най-високото място в околността и си направиха навес. Решиха, че няма да им трябва за повече от четири-пет дни, поне на първо време. Навесът нямаше стени, а само рамка и покрив. Но беше достатъчен, за да закачат хамаците или да разгънат постелките върху дюшеци от листа и клони. Имаше достатъчно място да заслони всички от дъжда. Вместо покрив опънаха брезентовите платнища, които някои от тях бяха донесли. Накрая използваха клонки, за да пометат земята и да премахнат листата, съч-ките и гъбите.

Рей успя някак си да запали огън с помощта на лъка, който Лия беше взела, но се закле да не го прави друг път. Много е изморително, каза.

Лия беше донесла и царевица от градината. Кочаните почерняха, когато ги опекоха заедно със сладките картофи, които Лилит беше взела.

Изядоха царевицата и картофите и част от хлебните ядки. Заситиха се, но не изпитаха удоволствие от храната.

– Утре ще наловим риба – каза Лилит.

– Как така – нямаме нито безопасна игла, нито влакно, нито прът? – зачуди се Рей.

Лилит се усмихна.

– По-лошо дори. Оанкалите не ме научиха да убивам живи същества, затова успявах да уловя единствено рибите, приклещени в плитчините на някои от по-малките поточета. Изрязвах дълга, права пръчка от някое младо дръвче, подострях единия ѝ край, закалявах го на огъня и се учех да я използвам като копие за риболов. И накрая успях – успях да пронижа няколко риби.

– А опитвала ли си с лък и стрела? – попита Рей.

– Да. Но с копието се справях по-добре.

– Аз пък ще опитам – отвърна той. – А дори мога да успея да измайсторя първобитен вариант на безопасната игла и влакното. Утре, докато вие обикаляте да търсите другите, аз ще се упражнявам да ловя риба.

– Заедно ще ловим риба – намеси се Лия.

Той се усмихна и взе ръката ѝ, но в същия миг я пусна. Усмивката му изчезна и той се загледа в пламъците на огъня. Лия отправи поглед към притъмнялата гора.

Лилит ги гледаше и се мръщеше. Какво става тук? Някакъв проблем между тях двамата или имаше и още нещо?

Изведнъж заваля, но те стояха на сухо, сплотени срещу мрака и звуците на нощта. Дъждът се изливаше и буболечките потърсиха убежище по телата им, като ги хапеха или се хвърляха към огъня, който отново бяха запалили, след като приключиха с приготвянето на храната, за да им бъде светло и уютно.

Лилит завърза хамака си за две напречни греди и легна в него. Джоузеф провеси своя до нейния, но достатъчно близо, че да не може друг да се настани помежду им. Въпреки това не я докосна. Не бяха сами. Тя и не очакваше да се любят. Но не ѝ стана приятно, че той старателно избягваше допира ѝ. Тя протегна ръка и го докосна по лицето, за да го обърне към себе си.