Октавия Бътлър - Зора

То колебливо я докосна със сензорната си ръка. Тя го погледна гневно в отчаяното си желание да остане сама.

– Не! – каза то тихо. – Не, оставих ви сами, двамата, защото си мислех, че можете да се грижите един за друг. Вече няма да те оставя.

Тя пое дълбоко въздух и се примири с познатата примка на сензорната ръка около шията си.

– Не ме упоявай! – каза тя. – Остави ме, остави ми това, което изпитвам към него! Поне това!

– Искам да споделя, а не да притъпя или да изопача това, което изпитваш.

– Да споделиш? Да споделиш чувствата ми?

– Да.

– Но защо?

Лилит машинално тръгна редом до него. Останалите оолои се движеха тихо отпред.

– Лилит, той беше и мой. Ти го доведе при мен.

– Ти го доведе при мен.

– Нямаше да го докосна, ако ти го беше отхвърлила.

– Ще ми се да бях. Сега щеше да е жив.

Никанж не каза нищо.

– Нека да споделя твоите чувства – каза тя.

То докосна лицето ѝ с един поразително човешки жест.

– Раздвижи шестнайсетия си пръст на лявата си ръка – каза то нежно.

Още един пример за всезнанието на оанкалите: Разбираме чувствата ви, ядем храната ви, манипулираме гените ви. Но сме прекалено сложни за вас, няма как да ни разберете.

– Поне приблизително! – настоя тя. – Размяна! Само за това говорите. Дай ми нещо от себе си!

Другите оолои насочиха вниманието си назад към тях и пипалата по главата и тялото на Никанж се свиха в буци в резултат на някаква отрицателна емоция. Срам? Гняв? Не я интересуваше. Защо трябваше да парализира чувствата ѝ към Джоузеф, чувствата ѝ към каквото и да било? Беше помогнало при подготовката на един човешки експеримент. Един от човеците беше изгубен. Как се чувстваше? Виновно, задето не е било по-внимателно с ценните субекти? Пък и въобще бяха ли ценни?

Никанж я натисна по тила със сензорната си ръка. Значи, все пак щеше да ѝ даде нещо. Те спряха по взаимно съгласие и се изправиха един срещу друг.

Показа ѝ... нов цвят. Нещо напълно чуждо, уникално, безименно, полувидяно, полуусетено или опитано. Ярък отблясък от нещо едновременно плашещо, но и завладяващо, неустоимо.

Потушен.

Едва доловена тайна – красива и сложна. Дълбоко, непоносимо чувствено обещание.

Пречупено.

Изгубено.

Мъртво.

Гората отново бавно изплува край нея и тя разбра, че все още стои с Никанж и те са обърнали гръб на чакащите оолои.

– Това е всичко, което мога да ти дам – каза Никанж. – Това чувствам. Не знам дали съществуват думи в човешките езици, които да го опишат.

– Вероятно не – промълви тя.

След момент си позволи да го прегърне. Имаше някаква утеха дори в студената сива плът. Скръбта е скръб, помисли тя. Болка и загуба, и отчаяние, внезапен край там, където трябва да има продължение.

Сега тя по-охотно вървеше до Никанж и другите оолои вече не ги изолираха пред или зад себе си.

Заслонът в лагера на Кърт беше по-голям, но не беше толкова добре направен. Покривът представляваше неразбория от палмови листа, не от тръстика, по-скоро клонки, които се кръстосваха една върху друга. Без съмнение течеше. Имаше стени, но не и под. Вътре накладоха огън, беше горещо и задимено. Такива бяха и хората – сгорещени, опушени, мръсни, гневни.

Събраха се пред заслона с брадви, мачетета и тояги и застанаха срещу групата оолои. Лилит стоеше сред извънземните, пред нея бяха враждебните опасни човеци.

Тя отстъпи назад.

– Не мога да се бия с тях – каза на Никанж. – С Кърт може би, но не и с останалите.

– Ще трябва да отвърнем, ако ни атакуват – обясни Никанж. – Но ти стой настрана. Ще ги упоим, ще се опитаме да ги укротим, без да ги убиваме, въпреки оръжията им.

Беше опасно.

– Не се приближавайте! – изкрещя Кърт.

Оанкалите спряха.

– Тук е само за хора! – продължи Кърт. – Няма да допуснем вас и вашите животни.

Той се вторачи в Лилит и приготви брадвата си.

Тя също го погледна, изплашена от брадвата, но и изгаряща от желание да се докопа до него. Да го убие. Да му отнеме брадвата и да го пребие до смърт с голи ръце. Да го остави да умре тук, да изгние на това чуждо място, на което беше оставил Джоузеф.

– Не прави нищо – прошепна ѝ Никанж. – Той изгуби всякаква надежда за Земята. Изгуби Селин. Тя ще бъде изпратена на Земята без него. Изгуби свободата на разума и емоциите си. Остави го на нас.

Първоначално не го разбра, буквално не схвана думите му. В нейния свят нямаше нищо друго освен мъртвия Джоузеф и скверно живия Кърт.

Никанж я задържа, докато тя не допусна и него в своя свят. Когато видя, че тя го гледа и се бори с него вместо с Кърт, то повтори думите си, докато не ги чу, докато не проникнаха в нея, докато не се успокои. Не се опита да я упои, нито пък я пусна дори и за миг.