Октавия Бътлър - Зора

Ако бяха на кораб, със сигурност щяха да ѝ върнат Джоузеф. Ако обаче бяха на Земята?

Тя тръгна бързо, като се възползва от пътеката, която бяха разчистили предния ден.

Внезапно чу нещо да прошумолява зад нея и се обърна. Няколко оолои изплуваха от водата, стъпиха на брега и започнаха да си проправят път през гъстата ниска растителност.

Като разпозна сред тях Никанж и Кахгаят, се завъртя и се отправи натам.

– Знаеш ли накъде тръгнаха? – обърна се тя към Никанж.

– Знаем – отговори то и обви шията ѝ със сензорната си ръка.

Тя сложи своята ръка върху неговата и я задържа на място, приветства я, макар и с неохота.

– Всичко наред ли е с Джо?

То не отговори и това я изплаши. Пусна я и я поведе сред дърветата, като се движеше бързо. Другите оолои ги следваха, всички мълчаха, всички знаеха къде точно отиват и вероятно знаеха какво ще открият там.

Лилит вече не искаше да знае.

Тя напредваше бързо без усилие, вървеше близо до Никанж. Едва не се блъсна в него, когато, без да я предуп-реди, то рязко спря пред едно паднало дърво.

Дървото беше гигант. Дори полегнало, беше високо и трудно за изкачване, изгнило и покрито с плесен. Никанж скочи върху него и изчезна от другата страна с пъргавина, каквато Лилит не притежаваше.

– Почакай! – каза то, когато тя започна да се катери по дървото. – Стой там!

После насочи вниманието си към Кахгаят.

– Давай – каза то. – Може да си навлечем повече неприятности, докато чакаш тук с мен.

Нито Кахгаят, нито което и да било от другите оолои се помръдна. Лилит забеляза оолоито на Кърт сред тях, а също и това на Алисън и...

– Хайде, Лилит!

Тя се покатери по дървото и скочи от другата страна. И там видя Джоузеф.

Беше посечен с брадва.

Загледа го безмълвна, после изтича към него. Ударите бяха повече от един – по главата и по врата. Главата му едва се крепеше към тялото. Вече беше студен.

Каква ли омраза трябва да е изпитвал някой към него, за да извърши подобно нещо?

– Кърт? – попита. – Кърт ли го направи?

– Ние го направихме – каза тихо то.

След малко тя успя да се извърне от зловещия труп и погледна Никанж.

– Какво?

– Ние бяхме – повтори то. – Искахме да го предпазим, ти и аз. Когато го отвлякоха, имаше леки наранявания, беше изпаднал в безсъзнание. Беше се бил заради теб. Но нараняванията му зараснаха. Кърт видя как плътта зараства. И реши, че Джо не е човек.

– Защо не му помогнахте! – изкрещя тя.

Плачеше. Отново видя ужасните рани, не разбираше как издържа на тази гледка – тялото на Джоузеф, така обезобразено, мъртво. Не му беше казала нищо на раздяла, не се беше била рамо до рамо с него, не бе имала възможност да го защити. Последният ѝ спомен за него беше как се отдръпва, погнусен от нейното твърде човешко докосване.

– Аз съм още по-различна от него – прошепна тя. – Защо Кърт не уби мен?

– Не вярвам да е имал намерение да убива когото и да било – отвърна Никанж. – Беше ядосан, уплашен и ранен. Джоузеф го рани, когато той те удари. И той видя как Джоузеф оздравява, видя как плътта се възстановява пред очите му. Никога не съм чувал такъв вик. Тогава използва брадвата си.

– Но защо не направихте нещо? – попита тя. – Щом виждахте и чувахте всичко, защо...

– Нямаме вход, който да е достатъчно близо до това място.

Тя издаде звук на гняв и отчаяние.

– Пък и не можехме да знаем, че Кърт ще убие. Той обвинява теб за почти всичко, но въпреки това не те уби. Това, което се случи тук, беше напълно неочаквано.

Тя вече не го слушаше. Не разбираше думите му. Джоузеф беше съсечен от Кърт. Беше станала някаква грешка. Лудост!

Седна на земята до тялото, като първо се опита да проумее случилото се, а след това престана да прави каквото и да било; не мислеше, вече дори не плачеше. Седеше. Полазиха я насекоми и Никанж ги пропъди с ръка. Тя не забеляза.

След известно време Никанж я изправи на крака, теглото ѝ не представляваше никакъв проблем за него. Тя се опита да го отблъсне, да го накара да я остави на мира. То не беше помогнало на Джоузеф. Вече нямаше нужда от него. И все пак само се изви в ръцете му.

То я остави да се измъкне и тя с препъване се върна при Джоузеф. Кърт си беше тръгнал и го беше оставил тук като някакво мъртво животно. Той трябва да бъде погребан.

Никанж отново дойде при нея, сякаш прочете мис-лите ѝ.

– Да го отнесем ли обратно в селището, за да го изпратим на Земята? – попита то. – За да свърши като част от своя собствен свят.

– Да бъде погребан на Земята? Да стане плътта му част от новото начало там? Да – прошепна тя.