Октавия Бътлър - Зора

– Не знам къде сме – отвърна Лия. – Не мога да си представя как всичко това може да бъде част от кораб, но каквото и да е, където и да се намираме, ще го изследваме и сами ще се убедим. Много скоро ще узнаем.

– Но нали тя вече знае – настоя Алисън. – Лилит знае, че това е кораб, без значение каква е истината. Тогава какво търси тук?

Лилит понечи да отговори, но Джоузеф я изпревари.

– Тя е тук, защото аз я помолих. И аз като вас изгарям от нетърпение да проуча това място. Обаче искам тя да е до мен.

Лилит се прокле, че не беше заобиколила дървото, за да не ѝ се налага да посреща вторачените им погледи и неловкото мълчание. Мнителността им.

– А, значи, това било? – попита Гейбриъл. – Дошла си, защото Джо те е помолил?

– Да – отвърна тя спокойно.

– Иначе щеше да си останеш при оанкалите?

– Щях да остана в селището, да. В крайна сметка аз съм наясно, че там ще оцелея. Пък и ако това наистина са последни изпитания, аз вече съм ги издържала.

– И каква оценка получи от оанкалите?

Стори ѝ се, че това бе най-искреният въпрос, който той ѝ беше задавал, изпълнен едновременно с враждебност, мнителност и презрение.

– Нямаше оценки, а само да и не, Гейб. Изпит на живот и смърт.

След което се обърна и продължи нагоре покрай реката, като проправяше пътека за останалите. Не беше изминала и няколко крачки, когато чу, че бяха тръгнали след нея.

Вгорната част на течението на реката се намираше най-старата част на острова, където имаше най-много от онези огромни столетни дървета, повечето от които с широки подпорни корени. Някога тази земя е била част от сушата, но постепенно се беше превърнала първо в полуостров, а когато реката беше променила хода си, беше прекъснала напълно крехката връзка със сушата. Или най-вероятно беше станало така. Това поне беше илюзията, която оанкалите искаха да създадат. Ала дали беше илюзия?

Лилит си даде сметка, че колкото повече върви, толкова по-чести ставаха миговете на съмнение. Тя не беше идвала насам. Но подобно на оанкалите, не се притесняваше, че може да се загуби. С Никанж на няколко пъти се бяха разхождали из вътрешността на острова и за нея не беше никакъв проблем, докато поглежда нагоре към зелените корони на дърветата, да поддържа убеждението си, че се намира в огромно затворено помещение.

Но реката ѝ се стори много широка. Докато вървяха покрай брега, пейзажът от другата страна се сменяше, приближаваше, на места изглеждаше по-гъсто залесен, на други – по-рехав откъм растителност, ниски скали се редуваха с равни пространства, които се спускаха към водата, където се сливаха, почти без изкривяване на очертанията, с отражението си във водата. От време на време различаваше върхарите на някои дървета. Онези, които извисяваха ръст над морето от зеленикави корони.

– Трябва да се установим за през нощта – каза тя, когато слънцето ѝ подсказа, че следобедът преваля. – Ще лагеруваме тук, а на сутринта ще започнем да правим лодка.

– Идвала ли си на това място преди? – попита Джоузеф.

– Не съм. Но околността ми е позната. Ето тук е най-тесният участък на реката. А сега да почваме да си правим навес. Всеки момент ще завали.

– Чакай малко – спря я Гейбриъл.

Тя го погледна и се досети какво щеше да последва. По навик пак беше взела нещата в свои ръце. Сега той щеше да започне с упреците си.

– Не ти предложихме да дойдеш с нас, за да ни поучаваш – каза той. – Вече не сме в затворническата стая. Вече не можеш да ни заповядваш.

– Доведохте ме с вас заради знанията, които не притежавате. Какво искате да правите? Да продължите да вървите, докато стане твърде късно, за да си нап-равите навес? Или да спите довечера в калта? А може би искате да намерите още по-широк участък от реката, откъдето да преминете отсреща?

– Искам да открия другите, ако още не са ги заловили.

Лилит се поколеба за миг, изненадана от думите му.

– И ако все още са заедно. – Тя въздъхна. – И другите ли искат същото?

– Аз искам да съм възможно най-далече от оанкалите – отвърна Тейт. – Искам да забравя усещането от техния допир.

Лилит посочи с пръст.

– Ако това там наистина е суша, а не някаква измама, тогава трябва да тръгнете натам. Или поне на първо време.

– Не, първо ще намерим другите! – настоя Гейбриъл.

Лилит го погледна с интерес. Сега той беше на свобода. Вероятно си мислеше, че е в двубой с нея. Искаше да бъде водач, за разлика от нея, обаче тя нямаше друг избор. Ако му отстъпеше, много скоро някой щеше да загине.