Октавия Бътлър - Зора

Лилит я дръпна встрани от пътеката. Така и така оанкалите щяха да чуят, но поне да не въвличат в това други хора.

– Гейб вече говори с Джо – продължи Тейт. – Ние искаме Гейб... Какво!

– Млъкни! Искаш всички да чуят ли?

– Джо каза, че тръгва. А ти?

Лилит я погледна с неприязън.

– Какво аз?

– Трябва да ми кажеш веднага. Гейб иска да тръгне час по-скоро.

– Ако тръгна с вас, то ще е утре сутрин, след закуска.

Тейт, напълно в неин стил, не каза нищо. Само се усмихна.

– Не съм казала, че ще дойда. Казах само, че няма смисъл да се измъкваме тайно през нощта, за да настъпим някоя коралова змия или друга гадина. Нощно време в гората е тъмно като в рог.

– Гейб смята, че няма да забележат отсъствието ни толкова бързо.

– Полудяхте ли? Ако тръгнете през нощта, на сутринта ще знаят, че ви няма, ако преди това не сте разбудили всички, препъвайки се в нещо или настъпвайки някого. А ако тръгнете утре сутрин, никой няма да разбере чак до вечеря. – Тя поклати глава. – Не че на тях им пука. Поне засега нищо не издават. Но ако ще се измъквате тайно, поне го направете така, че да имате време да си намерите подслон за през нощта или ако завали.

– Щом завали – поправи я Тейт. – Защото рано или късно, все някога ще завали. Мислехме, като се измъкнем оттук, да преминем реката, да тръгнем на север и да вървим, докато открием места с по-сух и по-хладен климат.

– Тейт, ако се намираме на Земята, като имам предвид онова, което сполетя планетата и по-специално северното полукълбо, по-добре е да се отправите в южна посока.

Тейт сви рамене.

– Нямаш право на глас, ако не дойдеш с нас.

– Ще поговоря с Джо.

– Но...

– И накарай Гейб да ти преподаде някой и друг урок по актьорско майсторство. Аз само казах това, което и вие си мислите. И двамата не сте глупави, но теб не те бива много да баламосваш хората.

Тейт се засмя. Типично.

– Едно време ме биваше. – После спря да се смее. – Да, права си. Ние сами стигнахме до извода, че трябва да тръгнем утре сутрин и да се отправим на юг, но реших-ме също така, че с нас трябва да дойде човек, който не по-зле от оанкалите знае как да оцелее в тези условия.

Настъпи мълчание.

– Нали ти е ясно, че се намираме на остров? – обади се Лилит.

– Не, не ми е ясно – отвърна Тейт. – Но съм склонна да ти повярвам. Ще се наложи да преминем през реката.

– И каквото и да заварим там, на така наречения друг бряг, в крайна сметка ще се натъкнем на стена.

– Ами слънцето, луната, звездите? Ами дъждът и тези дървета, които очевидно стоят тук от векове?

Лилит въздъхна.

– Забрави за тях.

– Само защото оанкалите така са ти казали?

– Да, но и не само, също и заради онова, което видях и почувствах, преди да те пробудя.

– Искаш да кажеш онова, което оанкалите са те накарали да видиш и да почувстваш. Не можеш да си представиш какви неща ме кара да чувствам Кахгаят.

– Така ли мислиш?

– Искам да кажа, че не можеш да вярваш на това, което правят със сетивата ти!

– С Никанж се познаваме от времето, когато то беше твърде малко, за да стори на сетивата ми каквото и да било без мое знание.

Тейт извърна очи и се загледа в реката, по чиито води все още танцуваха проблясъци. Слънцето, изкуствено или истинско, все още не беше се изгубило зад хоризонта, а реката изглеждаше по-мътна от всякога.

– Виж – каза тя, – не искам нищо да кажа, но те моля да ме изслушаш. Вие двамата с Никанж...

Гласът ѝ замря и тя внезапно погледна Лилит, сякаш изискваше отговор.

– Какво? Не те разбирам.

– Ти си по-близка с него, отколкото ние с Кахгаят.

– Ти...

Лилит втренчи поглед в нея, без да казва нищо.

– По дяволите, искам само да кажа, че ако няма да идваш с нас, поне не се опитвай да ни попречиш.

– Досега попречили ли са на някого да си тръгне?

– Само те моля да не ни издаваш, нищо повече.

– Ти май наистина си глупава – каза Лилит внимателно.

Тейт отново извърна очи и вдигна рамене.

– Казах на Гейб, че ще те накарам да ми обещаеш.

– Защо?

– Той смята, че ако дадеш дума, ще я спазиш.

– А ако не дам дума, значи, че ще изтичам да ви издам, така ли?

– Не ми пука, прави каквото знаеш.

Този път Лилит вдигна рамене, обърна се и тръгна към селището. Тейт изчака малко да види какво ще направи. След това хукна подире ѝ и я издърпа встрани от пътеката.

– Съжалявам, че се засегна – изсъска Тейт. – Идваш ли с нас, или оставаш?

– Знаеш ли голямото хлебно дърво, онова на брега, нагоре по реката?

– Да. И?

– Ако тръгнем, утре след закуска ще ви чакаме там.