Октавия Бътлър - Зора

– Лилит? – попита Никанж внимателно.

Тя не му отвърна.

– Хайде да се връщаме.

Тя беше открила един сух, дебел корен от лиана, на който приседна. Провесен като люлка, той се спускаше от короната на дървото, а след това закривяваше отново нагоре, за да се заплете в клоните на едно от по-ниските околни дръвчета, преди да се спусне към земята и да се забие в пръстта. Този корен беше по-дебел от повечето околни стволове и няколкото буболечки по него изглеждаха безобидни. Не беше удобен за седене с множеството извивки и с твърдостта си, но на Лилит не ѝ се тръгваше още.

– А какво ще направите с хората, които не могат да се адаптират? – попита тя.

– Ако не буйстват, ще ги върнем на Земята с останалите като вас.

Никанж се подаде зад клона, с което разруши усещането ѝ за усамотение и дом. Нищо, което приличаше на Никанж или се движеше като него, не можеше да идва от родината. Тя се изправи с неохота и тръгна с него.

– Нахапаха ли те мравки? – попита то.

Тя поклати глава. То не харесваше, че тя прикрива някои от леките си наранявания. То смяташе здравето ѝ до голяма степен за своя грижа и в края на всеки ден я преглеждаше за ухапване от насекоми и особено от комари. Тя си помисли, че би било по-лесно да не бяха включвали комарите в това скромно подобие на Земята. Но оанкалите не смятаха така. Симулацията на земна тропическа гора трябваше да бъка от змии, стоножки, комари и други гадини, от които Лилит спокойно можеше да се лиши. Притрябвало им беше на оанкалите да се тревожат, помисли тя цинично. Нали тях никой не ги хапеше.

– Не останаха много от вашите – каза Никанж, докато вървяха.

– Та кой ще иска да се откаже от вас.

Тя трябваше да се върне назад в мислите си, за да разбере какво се опитваше да ѝ каже.

– Някои от нас смятаха, че трябва да спрем известно време да ви приобщаваме, докато не ви доведем до това място – продължи то. – Тук би ви било по-лесно да се свържете един с друг, да образувате семейство.

Лилит го изгледа с почуда, но не каза нищо.

Семействата бяха начин да се създават деца. Да не би пък Никанж да искаше да каже, че на това място ще трябва да зачеват и да раждат деца?

– Но повечето от нас нямаха търпение – продължи то и внимателно обви шията ѝ със сетивната си ръка. – Щеше да е по-добре, ако нашите два народа не бяха така силно привлечени от вас.

Когато най-сетне им раздадоха някакви материали и сечива, оказаха се водонепромокаеми брезентови платнища, мачетета, брадви, лопати, мотики, метални съдини, въжета, хамаци, кошове и пос-телки. Лилит разговаря с всеки един от по-опасните хора, преди да получат инструментите си.

Направи последно усилие, помисли тя с досада.

– Изобщо не ми пука какво си мислиш за мен – каза на Кърт. – Истината е, че човеците на Земята ще се нуждаят от такива като теб. Затова те събудих. Искам да стигнеш жив там долу. – Тя се поколеба за миг. – И моля те, Кърт, не прави като Питър.

Той я погледна учудено. Едва отърсил се от въздействието на опиата, едва добил способност да буйс-тва, и вече гледаше напрегнато.

– Накарай го отново да заспи! – Лилит беше помолила Никанж. – Накарай го да забрави! Не му давай мачете, за да разбереш дали няма да го използва срещу някого.

– Яхжахий смята, че му няма нищо – беше отвърнал Никанж.

Яхжахий беше оолоито на Кърт.

– Наистина ли? – усъмни се Лилит. – А какво мис-леше оолоито на Питър?

– Нищо. Затова и никой не разбра, че се намира в опасност. Безумно поведение. Казах ти, че за нас щеше да е по-добре, ако не бяхме толкова силно привързани към вас.

Тя поклати глава.

– Ако Яхжахий смята, че Кърт няма да създава проблеми, греши.

– Ние наблюдаваме Кърт и Яхжахий – продължи Никанж. – Кърт сега изживява труден период, но Яхжахий е готов. Дори Селин е готова.

– Селин! – Лилит произнесе името с неприязън. – Поздравления, задето ги събрахте в двойка. Постигнахте много повече, отколкото с Питър и Джийн. Те двамата бяха като огън и бензин. Да. Пък и без това Селин не е готова да загуби още един самец. Тя ще се вкопчи в него. А Кърт, понеже тя му се струва много по-уязвима, отколкото е, ще има добър повод да не рискува, да не прави опит да я зареже. Така че двамата ще се оправят.

– Няма – каза ѝ по-късно Гейбриъл.

Той най-сетне се беше отърсил напълно от ефекта на опиата и се справяше далече по-добре от другите.

Кахгаят, който гореше от нетърпение да предизвиква Лилит, да я принуждава да върши разни неща, да ѝ се подиграва, проявяваше безкрайно търпение към Тейт и Гейбриъл.