Октавия Бътлър - Зора

Лилит се огледа за Никанж. Забеляза го сред група оолои, отиде при него и сложи ръка на рамото му.

То насочи вниманието си към нея, без да прекъсва контакта си, който беше установило с другите оолои чрез сензорните си пипала. Тя започна да говори на един малък конус, образуван от пипалата на главата му.

– Не можеш ли да помогнеш на Джийн?

– Помощта скоро ще дойде.

– Погледни я! Тя ще се разпадне, преди това да е станало.

Конусът се насочи към Джийн. Тя се беше натикала в един от ъглите. Стоеше, плачеше тихо и гледаше наоколо объркана. Беше висока, едра и силна жена. Сега обаче приличаше на голямо дете.

Никанж се откъсна от другите оолои и по този начин прекъсна обмяната на информация, която се осъществяваше. Другите оолои се отделиха един от друг. Отидоха при хората, за които бяха отговорни, които от своя страна ги чакаха отделени по един или двама. В момента, в който новината за смъртта се разчу, всички хора, с изключение на Лилит и Джийн, бяха силно упоени. Никанж беше отказал да упои Лилит. Вярваше ѝ, че може сама да контролира поведението си, а те вярваха на него. Колкото до Джийн, нито един присъстващ в залата не можеше да я упои, без да я нарани.

Никанж се приближи на около десет крачки от Джийн. Спря и изчака, докато тя го забележи.

Тя потрепери, но не се опита да се свие в ъгъла.

– Няма повече да се доближавам – каза тихо Никанж. – Други ще дойдат да ти помогнат. Не си сама.

– Напротив... Сама съм – прошепна тя. – Те са мъртви. Аз ги видях.

– Само единият – поправи я Никанж, продължавайки да говори тихо.

Тя скри лице в дланите си и поклати глава.

– Питър е мъртъв – каза ѝ Никанж, – но Теджат е само... ранен. Имаш братя и сестри, които скоро ще дойдат да ти помогнат.

– Какво?

– Те ще ти помогнат.

Тя седна на пода, с наведена надолу глава. С приг-лушен глас каза:

– Никога не съм имала братя или сестри. Дори и преди войната.

– Теджат има роднини. Те ще дойдат да ти помогнат.

– Не, ще ме обвинят... за това, че Теджат е ранен.

– Ще ти помогнат – каза го много тихо. – Ще помогнат и на двама ви. Ще помогнат.

Тя напрегна лицето си, приличаше на дете повече от всякога, опитваше се да разбере. После лицето ѝ се промени. Кърт, силно упоен, се приближи към нея. Държеше се на разстояние от Никанж, но беше прекалено близко до Джийн. Тя се сви и отстъпи назад.

Кърт поклати глава и отстъпи крачка назад.

– Джийни? – извика я той, гласът му звучеше прекалено гръмко, сякаш беше пиян.

Джийн подскочи, но нищо не каза.

Кърт се обърна към Никанж.

– Тя е една от нас! Ние трябва да се погрижим за нея!

– Не е възможно – каза Никанж.

– А трябва да е възможно! Трябва! Защо не е?

– Връзката ѝ с нейното оолои е прекалено силна, също като твоята с твоето оолои. По-късно, когато връзката отслабне, ще можеш отново да се доближиш до нея. По-късно. Не сега.

– По дяволите. Тя има нужда от нас сега!

– Не.

Оолоито на Кърт дойде и го отведе за ръката. Кърт искаше да се дръпне, но изведнъж силите му го бяха напуснали. Той се препъна и падна на колене. Лилит се извърна настрани. Беше малко вероятно да прости унижението така, както го беше направил Питър. А и той нямаше да е вечно дрогиран. Щеше да запомни.

Оолоито на Кърт му помогна да се изправи на крака и го поведе към стаята, която деляха с него и Селин. Тъкмо като си тръгваше, стената в далечната страна на стаята се отвори и оттам се показаха едно женско и едно мъжко оанкали.

Никанж помаха на двойката и те дойдоха при него. Бяха се хванали под ръка и вървяха, все едно са ранени и се поддържат, за да не паднат. Бяха двама, а трябваше да са трима, липсваше съществената част.

Мъжкият и женската стигнаха до Никанж, под-минаха го и отидоха при Джийн. Изплашена, тя замръзна на място. После лицето ѝ се напрегна, все едно ѝ бяха казали нещо, но тя не го беше чула.

Лилит гледаше тъжно, знаеше, че първите сигнали, които Джийн получава, бяха обонятелни. Мъжкият и женската миришеха добре, миришеха на семейство, всичките ги обединяваше едно и също оолои. Когато взеха ръцете ѝ, тя се почувства добре. Имаше истинско химическо привличане.

Джийн все още изглеждаше изплашена, но едновременно с това чувстваше облекчение. Никанж се оказа прав. Те щяха да помогнат. Истинско семейство.

Остави ги да я отведат до стаята, където Теджат лежеше неподвижен. Не се чу нито една дума. Непознати извънземни същества бяха станали част от нейното семейство. Един човешки приятел и съюзник беше отхвърлен.